Договор за цесия

Напоследък все повече се заговори за цесия и нейното действие и нека накратко разгледаме дадената тематика .С договора за цесия носителят на правото върху едно вземане  наречен - цедент, го прехвърля на друго лице  наречено- цесионер.В случаите на цесията  не е установено изискване на форма за представянето и .  Договорът може да бъде и устен, но с оглед на по – точното  доказването на съществуването на договора, се предпочита писмената форма. 

 

  
    Задълженията на цедента по договора  за цесия  са следните:

- да прехвърли вземането на цесионера;
- да предаде на цесионера документите, които установяват вземането и да му потвърди писмено станалата цесия (чл. 99, ал. 3 ЗЗД).
- да съобщи на длъжника прехвърлянето, защото то има действие спрямо последния и третите лица от деня на съобщаването. Това може да бъде направено писмено или устно.Несъобщаването на длъжника няма да доведе до невалидност на договора. за цесия.

    Съобщението е от значение за последващите права и задължения на страните в следните насоки:
- ако преди съобщаването длъжникът плати на цедента, той се освобождава от задължението си и цесионерът не може да иска изпълнение;
- ако до съобщаването цедентът прехвърли вземането и на други лица, конкуренцията между различните цесионери ще се разрешава според това кое прехвърляне първо е съобщено на длъжника;
- преди съобщаването кредиторите на цедента могат да наложат запор върху вземането и в такъв случай длъжникът не може да плати на цесионера, дори ако впоследствие цесията му бъде съобщена;
- договорът за цесия има действие спрямо трети лица (залогодатели, поръчители и други) от момента, в който бъде съобщена на длъжника.

    В случаите, когато прехвърлянето е възмездно, цедентът отговаря пред цесионера за съществуването на вземането, което прехвърля  (чл. 100, ал. 1 ЗЗД).
 

 

Факторинг

Факторингът е търговска операция, при която дадена фирма "продава" своите вземания (по фактури) от клиенти на трето лице в замяна на незабавно плащане, което в общия случай е по-малко от номиналната фактурирана стойност на вземанията.

По своята икономическа същност факторингът е много близък до форфетирането с тази разлика, че при последното става въпрос за конкретна сделка по внос-износ (а не за цялата съвкупност от балансови вземания).

Икономическият смисъл на операцията е да бъде освободен оборотният капитал на фирмата, "замразен" във вземания по неплатени фактури, и да бъде реинвестиран в текущата дейност на фирмата. Факторингът според определението в т.24 на §1 от допълнителните разпоредби на ЗКПО "е сделка, при която едно лице (фактор) купува по силата на договор за цесия еднократни или периодични парични вземания, произтичащи от доставка на стоки или предоставяне на услуги, като поема риска от събирането на тези вземания срещу заплащането на определено възнаграждение". Факторинговите сделки са предмет на дейността и на банките и небанковите финансови институции. Договорът за факторингова сделка е двустранен, възмезден и дългосрочен и съдържа елементи на договора за цесия и договора за извършване на услуга. Отношенията по факторингова сделка включват три страни:

  1. предприятие, което продава стоки или услуги с отсрочено плащане;
  1. предприятие - купувач на стоки или услуги, което е платец по сделката с предприятието продавач;
  1. фактор - лице (банка, небанкова институция, предприятие), което действа като агент, поемайки задължението да събере вземането от купувача платец и да го предостави на продавача.

Видове Факторинг:

– открит и скрит факторинг - при открития факторинг длъжникът по сделката, в лицето на купувача е информиран за прехвърлянето на вземанията и той извършва плащането пряко към фактора. При скрития факторинг купувачът не е уведомен за фикторинговата операция и плаща дължимата сума на продавача. Съгласно сключения от него договор, продавачът получава определените суми като представител на фактора и му ги предава или влага в отделна банкова сметка на негово име.

– същински и несъщински факторинг - при същинския факторинг факторът поема риска и той купува вземанията без право на регресен иск към продавача на стоките и услугите. При несъщинския факторинг продавачът остава регресивен длъжник и е потенциално изложен на претенции от страна на фактора за изплащане на дължимите суми по вземанията.

Договорът за факторинг предвижда възнаграждение за фактора. В него се включва обичайният пазарен процент комисиона за извършване на операциите по сделката, както и сума за покриване на разходи по ползван кредит, ако с него плаща на продавача. Като елемент на възнаграждението може да се разчита и разход за застраховане на риска. Възнаграждението се договаря в абсолютна сума или в процент от стойността на сделката. Факторинговата сделка е облагаема доставка по ЗДДС. Това е регламентирано в чл.36, т.3 на закона. Облагаемата основа се определя от размера на възнаграждението по договора, а самата стойност на вземането е необлагаема, тъй като тя е обложена при сделката за покупко-продажба между продавача и купувача.

Конституция на Република България

Конституцията на Република България е основният закон на страната. Приета е на 12 юли 1991 г. от VII Велико народно събрание. Според нея България е република с парламентарно управление. Тя е единна държава, в която не се допускат автономни териториални образувания. Конституцията установява основните принципи, върху които се изгражда политическата система на обществото - политически плурализъм, разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна и др. Тя определя системата, организацията и дейността на държавните органи: Народно събрание, Министерски съвет, органите на местното самоуправление, правосъдните органи и прокуратурата, пълномощията на държавния глава - Президента на републиката. В нея са посочени принципите на демократичната избирателна система - общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване, определени са формите на собственост - частна и публична (държавна и общинска), основните права и свободи на гражданите и основните задължения на гражданите, държавен герб и печат, знамето и столицата на Република България.

 

Конституционни основи на правата на човека

При действие на различните Конституции в България основните права на човека са имали различно значение.

При действието на Търновската конституция правата и задълженията на гражданите са били уредени основно вглава 12 "За гражданите на българското царство". Освен там уредба на правата на гражданите има в гл.9 относно религиозната свобода и уредбата на политическите права. При работата на Учредителното събрание през 1879 г. комисията, която е натоварена с подготвката на доклад по проекта за Конституция, включва като основен момент следното: бъдещата уредба трябва да се основава върху четири основни начала: свободата, равенството, самоопрелянето /самоуправлението/ и сигурността. Въз основа на тези комисията предлага текстове, станали по-късно действителност - забрана на робството, премахване на класовите различия, забрана на благородническите титли.Текстовете на Търновската конституция, уреждащи и гарантиращи правата на гражданите издигат първата българска Конституция до нивото на най-демократичните и либерални конституции на онова време.

Конституциите от 1947 и 1971 г.дават предимство на правата в социалната сфера - приоритет получават уредбата на правото на труд и на задължението за труд. Присъствието на държавата като гарант на прогласените права е осезаемо.

Последната българска Конституция от 1991 г. поставя достойнството на човека и неговите права като цел и оправдание на всяка държавна власт. Така тя признава, че неприкосновените и неотменими човешки права стоят в основата на всяко гражданско общество. Признанието на основните права като обективни ценности са съдържа в преамбюла на Конституцията : "...Като издигаме във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност...", което е признак, че в Конституцията от 1991 г. ясно е залегнала идеята, че цялата власт в държавата трябва да е подчинена на неотменимите права на човека, подченена на едно задължение за тяхното спазване преди всичко друго.

Конституционноправната уредба на правата на човека следва принципа за тяхната неотменимост. Според чл57,ал.1 Основните права на гражданите са неотменими.

Всяко основно право е определено по своето съдържание, но трябва да се има предвид, че съдържанието има граници. Така е, защото човек не живее сам, откъснат от обществото, а напротив той постоянно общува с други хора и се сблъсква с техните права. Затова конституционният законодател е отчел, че правата на всяко лице се конкурират с правата на другите членове на обществото. Например според чл.43,ал1 гражданите имат право да се събират на митинги и манифестации, но "мирно и без оръжие", чл.57,ал.2разпорежда, че е недопустимо "...упражняването на права, ако те накърняват правата или законните интереси на други."

Основните права на човека обвързват законодателната, изпълнителнат и съдебна власт като пряко действащо право, т.к.нормите на конституцията имат непосредствено действие. Затова съдилищата са длъжни при осъществяване на своята дейност по контрол върху спазването на правния ред, да контролират и спазването на основните права при всеки конкретен случай.

Според чл.56 от Конституцията всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. Наред с този осонвен принцип на правовата държава същетвува, макар и неясно формулиран принципът, че съдебният път за закрила на основните права трябва винаги да е открит за гражданите

 

 

С Конституцията от 1971 г.Народното събрание (НС) съединява законодателната и изпълнителната дейност на НС и осъществява върховен контрол с конституционно утвърдената ръководна роля на управляващата партия.

 

Най-новият етап в изграждането на правосъдната система в България започва от 12.07.1991 г. с приемане от Великото народно събрание на новата Конституция на Република България. Тя е първата, която прокламира, че “България е Република с парламентарно управление.” В глава ІV-та Конституцията третира въпросите на съдебната власт.

Съдебната власт в Република България съгласно Конституцията е система от органи: съд, прокуратура, следствие. /чл.117, ал.2 от Конституцията, чл.129, чл.132, ал.1, чл.133/.

Конституцията изрично урежда независимосттана съдебната власт.

Въведени са конституционни гаранции за независимост на магистратите, за свободно изграждане на вътрешно убеждение и подчинението им само на закона.

Ръководителите на върховните съдебни ведомства и Главният прокурор се назначават и освобождават от Президента на Република България по предложение на Висшия съдебен съвет.

Въвеждат се принципите на публичност, обективност, равенство на страните и състезателност в съдебния процес.

В глава VІ-та на Конституцията за Съдебната власт /чл.126 и чл.127/ са уредени структурата и функциите на Прокуратурата.

Изрично е посочено, че структурата на прокуратурата е в съответствие с тази на съдилищата. При осъществяване на своята дейност прокурорите са независими от съда.

Главният прокурор осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори.

Прокуратуратае призвана да следи за спазване на законността като привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпления и поддържа обвинението по наказателните дела от общ характер, упражнява надзор при изпълнението на наказателните и други принудителни мерки, предприема действия за отмяна на незаконосъобразни актове и за възстановяване в бързи и неотложни случаи на самоуправно нарушени права, в предвидените от закона случаи участват в граждански и административни дела

 

 

Президентската институция в България става факт с приемането на новата конституция на страната от 12 юли 1991 година. Установяването на република с парламентарно управление е съответно съпроводено с въвеждане на институцията Президент на Републиката като държавен глава.

Неин непосредствен предшественик е институцията "Председател (президент) на Републиката", въведена с промените в Конституцията от 1971 г., извършени в резултат на решение на "кръглата маса" и приети през април 1990 г. от 9-то Народно събрание.

 

 

Идеите за Конституция и парламент, за изборност и представителност възникват още преди възобновяването на българската държава през 1878 г. под влияние на европейската мисъл и практика. Практически израз на част от тези идеи срещаме при свикването, работата и решенията на Църковно-народния събор в Цариград през 1871 г. (приемането на Устава на Българската екзархия), и в дейността на българското национално революционно движение (БРЦК), поставило си за цел освобождението и създаването на самостоятелна българска държава. Събранието на Оборище на 14 април ст. с. 1876 г., взело историческото решение за обявяване на Априлското въстание, с право се счита за предшественик на българското Народно събрание, на парламентаризма в България. Също преди Освобождението българската общественост издига и идеята за конституционно управление. В "Политическа програма" на БЦБО (бившия БРЦК), изработена на "Български народен събор" в края на 1876 г. и изпратена на Цариградската посланическа конференция, като се подчертава, че трябва да се възобнови българската държава, изрично се казва: "Българската държава ще се управлява самостоятелно и независимо по една Конституция, изработена от едно законодателно тяло, избрано от народа." В следващите два члена се доуточнява "За всичките клонове на управлението ще се съставят особени закони по духа на устава и съобразно с нуждите на народа", "всичките иностранни народности, размесени между българския народ, ще се радват с него на същите политически и граждански правдини". Това остава не само традиция, но влиза и като демократически принцип в политическия живот на следосвобожденска България.

 

Седмото Велико Народно събрание на 12 юли 1991 г. гласува Конституция на Република България. Тя се състои също от 169 члена, подредени в 10 глави, но и с преходни и заключителни разпоредби от 9 параграфа. Конституцията от юли 1991 г. постановява, че България е република с парламентарно управление и е демократична, социална и правова държава. Утвърдени са и принципите на разделение на властите, правата и свободите на гражданите, върховенството на Конституцията. Народното събрание, което се избира на 4 години в състав от 240 избираеми народни представители, осъществява законодателната власт и упражнява парламентарен контрол. За разлика от предшестващите основни закони, Конституцията от юли 1991 г. постановява, че Народното събрание е постоянно действащ орган. Заседанията му са открити, а законите и решенията, които приема, са задължителни за всички държавни органи, организациите и гражданите на Република България. Народните представители представляват не само своите избиратели, но и целия народ, като в действията си се ръководят от Конституцията и законите, в съответствие със своята съвест и убеждения. Конституцията предвижда освен обикновено Народно събрание и избор на Велико Народно събрание. То се свиква в определени случаи - приемане на нова Конституция или промяна във формата на държавно устройство и държавно управление, както и на съществени, изрично посочени разпоредби от действащата Конституция. Досега са избирани и действали 39 обикновени народни събрания и 7 Велики народни събрания (1879, 1881, 1886 - 1887, 1893, 1911, 1946 - 1949, 1990 - 1991 г.). В кратък период - след суспендирането на Търновската конституция по време на Режима на пълномощията (1881 - 1883 г.) като висша институция се предвижда държавен съвет. В началото на демократичните промени започнали след ноември 1989 г. и решенията на Националната кръгла маса, през април 1990 г. Народното събрание приема изменение на Конституцията от 1971 г. в сила до приемането на сега действащата Конституция.

 

 

В конституцията от 1971 г. бяха променени (освен чл. 1 и свързаните с изборите разпоредби) най-вече частите, засягащи новата институция "председател /президент/ на републиката", която пое функциите на бившия Държавен съвет. Същественият спор бе не върху конституционната роля на новата институция и начина на избор на държавния глава, а в неговото име. Нововъведените скоби трябва да принизят авторитета на действащия държавен глава. Неговите съпартийци го наричат накъсо "президент", а техните опоненти - "председател" или "председател, в скоби президент". Чуждата дума е нова и означава промяна на статуквото. Въпреки упоритостта, социалистите не успяват да наложат в официалните изказвания думата "президент" по отношение на Петър Младенов, тя обаче бързо приляга на новоизбрания Желю Желев.

За мнозинството от гражданите цялата работа няма видим смисъл. По-късно при гласуването на новата конституция частите за институциите на публичната властта (Народно събрание, Министерски съвет, Президент, Съд, Конституционен съд) са сред най-малко дискутираните.

В началото на традицията, учредена по-късно като българско законодателно събрание, е предложението за провеждане на избори за велико народно събрание. (Пръв поетът Радой Ралин изказа публично тази идея, на митинга на 18 ноември 1989 г.) Звучи като символ на новото начало. Едва по-късно се стигна до действителния мотив: след изборите всяка от двете основни, легитимирани на кръглата маса партии да може дори при изборен неуспех да блокира решенията на мнозинството. Това положение бе изгодно и за управляващи, и за опозиция, които еднакво страдаха от липса на увереност и действителна представа за собствените сили.

ВНС разполага първоначално с 16 проектоконституции. След това се появяват два изненадващи вариант – на Иван Иванов от Упсала, Швеция и един, разработен по поръчка на групата на Ран - Ът. Поради вътрешни политически различия СДС не е разработил свой проект; поне трима народни представители изповядват открито монархически възгледи.

Процедурният ефект от напускането на 39 народни представители от СДС бе, че СДС загуби квалифицираното малцинство от 1/3 от гласовете (използвано всъщност само при гласуването на президент през 1990 г.). Това направи невъзможно каквото и да е съзнателно влияние върху окончателния текст на Конституцията и свързаните с нея важни решения. Това действие позволи на БСП да приема всичко, което иска, ограничавана само от реториката и шантажа на няколко демократи.

Мнозинството в учредителното събрание вижда своя шанс за допълнителна легитимация чрез самия ритуал на приемането на конституция; малцинството - в оспорването на този ритуал. И едното, и другото поведение нямаха характера на критика, на определянето на границите на валидност на отделни хипотези. Това се случва едва по-късно. През юли 1992 Стефан Савов (тогава председател на народното събрание) казва за в-к “1000 дни”, че има две основни несъгласия с конституцията, а именно: прекият избор на президент противоречи на парламентарната демокрация и защитата на правата на всички по начин, който не позволява съдебно преследване “на Газдов и други като него” (по повод концентрационните лагери и другите престъпления на БКП).

По повод първото несъгласие може да се спори. През 1995-1996 г. и по време на политическата криза през 1997, самостоятелната легитимност на президента предотвратява навлизане в по-дълбоки и неразрешими конфликти. По повод второто – едва ли има спор. Подобен е и упрекът на Христо Христов (в документалната му книга по т.нар. дело за лагерите) и прокурорът по това дело Лилко Йоцов. Конкретният текст на конституцията е: “не се погасяват по давност наказателното преследване и изпълнението на наказанието за престъпления против мира и човечеството” (чл. 31, ал. 7). Очевидно той е напълно безсмислен. Но в гласувания преди подписването текст вместо “човечеството” (една абстракция) стоеше “човечността” (една характеристика на индивида и обществото, посегателствата срещу която са добре дефинирани като престъпление от международното право). Промяната се появи в последния момент, след езикова редакция на текста на конституцията, поверена на един виден поет – тогава депутат от БСП.

Съдържанието на конституцията е плод на по-скоро случайно стечение на обстоятелства и политически страсти. Между второ и трето четене бяха събрани подписи за промени в около 45 текста. Те засягаха правата, частната собственост, свободата на словото, прерогативите на парламента и правителството, функциите на президента и конституционния съд, съдебната власт. Бяха одобрени само три или четири от тях.

Зад текстовете за държавната машина стоят различни техни политически персонификации. Естествено това е най-вярно за институцията на президента, но то важи и за магистратурата. През 1991 г. не е ясно какви ще са въздействията на съда и президента върху икономиката и обществото (а и почти никой не мисли по въпроса). Всички учредители на новите правила предчувстват, че е важно да се предотврати доминиране. Но в същото време никой не иска и паритет на различни политически тенденции. Както в шахматната игра, това би означавало, че поради, заплахата от пат, основните институти на властта и съревноваващите се за влияние партии биха търсили съгласие по основни политически решения и програми.

Опитът от последните четиринадесет години позволява да се проследи основното разпределение на ролите на институциите на публичната власт.

Законодателното събрание е колективна, относително деперсонифицирана и затова най-натоварена с функции институция на публичната власт. Президентът е нещо противоположно. Независимо от личния състав на гласувалите конституцията, от бившите прерогативи на държавния съвет, т.е. на "председателя в скоби президент", не можеше да остане и следа. Другата персонифицирана институция е изпълнителната власт. Независимо от политическата принадлежност, българските министър-председатели са обречени да търсят допълнителни източници на легитимност - или по пътя на партийния контрол върху мнозинството, или чрез обвързване с приближени, със съсловни или бизнес организации (на синдикати, работодатели, групи по интереси и пр.). Затова той (тя) по традиция най-често ще са водачи на партия, извоювала мнозинство.

У нас правителства с ясни мнозинства, търсят увеличаване на своята дискреционна власт. Още повече че конституцията (и нейните задължителни тълкувания от конституционния съд) създадоха стимули парламент без абсолютно мнозинство (например парламента през 1991 – 1994 г.) да преразпределя учредилият го вот и да избира хипотетично неограничен брой екипи на изпълнителната власт, за да се избегнат избори. Същото е в сила и за стабилни законодателни мнозинства: най-голямата партия може практически да посочва неограничен брой екипи на изпълнителната власт. Тази възможност бе изпробвана с относителен успех без абсолютно мнозинство – при избора и поддържането (при седем вота на недоверие) на кабинета на професор Любен Беров. И без успех, но при абсолютно мнозинство – на БСП и кабинета на Жан Виденов (декември 1996 – февруари 1997 г). Г-н Виденов тълкуваше своето и на своята партия право да състави кабинет като конституционно задължение (по чл. 99), независимо от безумието на стопанската си политика. При друго стечение на обстоятелствата, без такава разрушителност на управлението, абсолютните мнозинства вероятно ще удържат правителствата на власт.

Надеждата за бъдещето е партиите на власт да са извлекли поука от кризата на 1996-та и обществените конфликти от началото на 1997 г. Засега би било проява на безпочвен оптимизъм да се смята, че избирателите са си направили нужните изводи.

 

 

1971 г. Българският народ като един гласува за новата, Бай-Тодоровата Конституция. Тя постановява още в преамбюла си, че България не е суверенна и независима държава, а е верен брат на СССР, управлявана от мъдрата Българска Комунистическа Партия. Гласували - 99.98%. Гласували за - 99.98%. Междувременно, Симеон II е поел законните прерогативи на държавен глава по силата на Търновската конституция.

 

 

Приетите след Втората световна война две конституции на Република България – от 1947 г. и от 1971 г., не съдържат основния принцип за разделението на властите, както и много други демократични принципи на Търновската конституция. Парадоксално е, че нито една от тези конституции, отхвърлящи или обезсилващи много от демократичните достижения на българския парламентаризъм, не съдържа специален текст, който да отменя Търновската. Такъв текст се появява едва в приетата на 12 юли 1991 г. от VII Велико народно събрание Конституция на Република България, която преутвърждава и възстановява основните принципи на Търновската конституция отпреди 125 години, като разделението на властите, гарантирането правата и свободите на гражданите, неприкосновеността на частната собственост, свободата на личността, равенството на всички пред закона, политическия плурализъм и др.

 

Съдебна процедура при развод

Прекратяването на брака на всички предвидени от Семейния кодекс /СК/ основания, с изключение на случаите на смърт на съпруг, става по съдебен ред. Бракът като юридическа връзка може да се разтрогне приживе от съпрузите единствено чрез съдебно решение. Гражданско процесуалният кодекс  /ГПК/ предвижда няколко вида брачни искове, обединени под общото наименование исков брачен процес, сред които искове най-приложим на практика и разпространен е искът за развод, както и урежда процедурата за развод по взаимно съгласие.

От 01.03.2008 г. влезе в сила нов Гражданско процесуален кодекс, който измени досегашния процесуален ред за прекратяване на брака и въведе някой съществени нови моменти.

Исков брачен процес. Съдебната процедура в исковото производство въобще започва с подаване на искова молба в съответния компетентен съд. Компетентен да разглежда брачните искове е винаги районният съд по местожителството на ответника.

Исковата молба по иск за развод се предявява от единия срещу другия съпруг и те стават страни в процеса. Всеки един от съпрузите може да бъде представляван от адвокат в процеса.

Исковата молба трябва да бъде написана на български език и да съдържа определени от закона реквизити - името на съда, името и адреса на ищеца и ответника, на техните законни представители или пълномощници, името и адреса на ищеца и ответника, на техните законни представители или пълномощници, ако имат такива, както и на единния граждански номер на ищеца. Много е важно да се направи изложение на обстоятелствата, на които се основава искът. След като се изложат обстоятелствата, на които се основа искането, трябва да се посочи и самото искане - дали се иска развод поради разстройство на брака, унищожаване на брака или друго. Трябва да се посочат и доказателствата, на които искането се опира. Исковата молба трябва да бъде подписана от ищеца.

Към молбата задължително се прилагат всички писмени доказателства, с който страната разполага, в противен случай ще загуби правото си да ги предяви по-късно. Прилага се пълномощно, ако ищецът ще се представлява от адвокат - пълномощното за водене на брачен иск трябва да е изрично, тоест да посочва вида на иска, който пълномощникът е упълномощен да води. Задължително към молбата се прилага и препис от нея за ответника и разписка за платена държавна такса.

Исковата молба се завежда в съответната канцелария на съда.  Ако исковата молба не отговаря на изискванията, на ищеца се праща съобщение да отстрани в срок допуснатите нередовности. Ако ищецът не отстрани в срока нередовностите, исковата молба заедно с приложенията му се връща. Ако и след първоначалното отстраняване на нередностите има нови, се процедира по същия начин. Когато съдията установи, че исковата молба е редовна той изпраща препис от молбата на ответника и да му указва да даде в едномесечен срок своя писмен отговор на исковата молба. След изтичане на срока за писмен отговор, съдът насрочва съдебно заседание. За него се изпращат призовки на ищеца и на ответника, като за ответника се изпращат и преписи от исковата молба и копие от доказателствата.

Брачният процес има особености като исково производство. Най-напред трябва да се отбележи, че всички брачни искове могат да се съединяват помежду си.

Съединяване на искове има не само, когато се съединяват за общо разглеждане два или повече брачни иска от различен вид (например иск за развод с иск за унищожаване на брака). Съединяване на брачни искове има и когато ищецът в исковата молба се позовава на множество факти и обстоятелства, които са причина за дълбоко и непоправимо разстройство на брака, като всяко едно от тези обстоятелство само по себе си е основание за отделен брачен иск за развод. И ако при другите искови производства съединяването на исковете е възможност, то при брачните искове от един вид е задължително, е необходимо. Тази необходимост е въплътена в правилото, предвидено в ГПК, че при развод ищецът трябва да предяви всички основания за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Непосочени основания, не могат да послужат като основание за предявяване на нов иск за развод. Напрактика това означава, че исковете за развод или унищожаване, които са могли да бъдат предявени от ищеца или от ответника, защото са им били известни основанията за тяхното предявяване и въпреки това, те не са били предявени, се погасяват. На тези основания нов иск за развод или унищожаване не може да се предяви. Исковете за съществуването или несъществуването на брачната връзка обаче не се погасяват -те могат винаги да бъдат предявени.

Друга важна особеност на брачните искове е, че с тях задължително се предявяват изчерпателно изброена от ГПК група от небрачни искове. Задължително се предявяват и разглеждат исковете за упражняване на родителските права над родените от брака деца, личните отношения и издръжката на децата, ползуването на семейното жилище, за издръжката между съпрузите и фамилното име. В исковата молба трябва да се отправи искане до съда да се произнесе по всеки един от тези въпроси. Ако ответникът има свои претенции или искания, също трябва да направи искане от съда и то в сроковете за отговор на исковата молба, в противен случай губи правто си да предяви този иск по късно. Има и друга група такива, чието предявяване в брачния процес е само възможност и зависи от преценката на страните. Не е задължително, но биха могли да се съединяват с иска за развод или унищожаване искове за по-голям дял от съпружеската общност, отмяна на дарения, издръжка от бивш съпруг.

Брачният процес преминава по определени от закона ред и процедура. За началото на процеса исковата молба се изпраща за отговор на ответника, които има възможност в едно месечен срок от получаване на съобщението с преписа от исковата молба да даде своя писмен отговор. След изтичането на срока на отговор, независимо дали такъв е постъпил или не от ответника, съдът изпращат призовки на страните с отбелязана дата и час на делото. Отговорът на исковата молба съдържа всички предвидени от закона реквизити, които като цяло повтарят изискванията, въведени за съдържанието на исковата молба.

Делото за разглеждане по същество на иска за развод много рядко минава в едно заседание. Обикновено страните искат многократно отлагания, тъй като най-големи затруднения има не в изясняване на обстоятелствата, водещи до дълбоко и непоправимо разстройство на брака, а в отношенията на страните по уреждане на имуществените последици от развода, родителските права над родените от брака деца, издръжката, ползването на семейното жилище. И тъй като са съединени множество искове и съдът трябва да се произнесе по всеки от тях при допускането на развода, минава сравнително дълъг период до влизане в сила на съдебно решение.

Когато от брака има родени деца, задължително по делото се изготвя становище от Агенция за социално подпомагане, отдел „Закрила на детето” по местоживеене на децата. Ако детето е навършило 10 години, то се изслушва лично от състава на съда.

Решението, с което се постановява разводът влиза в сила, в случай че недоволната от него страна не го обжалва в двуседмичен срок от връчване на уведомлението, че решението е изготвено. Ако в този срок постъпи жалба срещу решението, то не влиза в сила в обжалваната част и следва новото му разглеждане пред по-горната, въззивна инстанция.

С влизане в сила на съдебното решение за развод, бракът се прекратява. Решението на съда има конститутивно действие по отношение на брака - прекратява юридическата връзка между съпрузите. Но съдебното решение съдържа и произнасяне по останалите, съединени с брачния иск искове - за дяловете от имуществена общност, издръжка и прочие. Спрямо тия искове съдебното решение има сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила, което означава, че при липса на доброволно изпълнение на постановеното в решението, заинтересованата страна може да пристъпи към принудително изпълнение чрез съдия изпълнител.

По различен ред преминава разводът по взаимно съгласие. Той не се осъществява по реда на исковото производство, а по реда на охранителното. То не е исково, а охранително производство, защото по същество няма правен спор между страните. За тях разводът е желан и те се постигнали съгласие по неговите последици. И тъй като е охранително производство, то минава по-бързо по съдебната процедура и е един по-цивилизован начин за уреждане на отношенията между съпрузите при развод.

Искането за развод по взаимно съгласие започва с молба. За разлика от исковото производство по развод, молбата не е искова, а молба от двамата съпрузи. В производството няма ищци и ответници - и двамата съпрузи са молители, следователно няма и отговор на искова молба и не се спазва посочения по-горе едномесечен срок. В това производство съпрузите участват задължително лично. Компетентен да разгледа молбата е районният съд по местожителството на молителя - ако съпрузите са с различно местожителство, по местожителството на един от тях.

Молбата трябва да отговаря на същите изисквания като при исковата молба, да бъде написана на български език и подписана от съпрузите. Ако молбата е редовна и допустима, председателят на състава на съда призовава страните на заседание.  Принципът е, че и двамата трябва да се явят лично и от него няма отклонения. Отсъствието на някои от молителите означава, че той не поддържа иска и неговото разглеждане от състав на съда е безпредметно.

Ако пред съда, страните поддържат молбата си за развод, председателят на състава на съда съда удостоверява това в протокола и дава ход на съдебното заседание по събиране на доказателства. На съдебното заседание се проверяват условията по СК за допускане на развода - дали е налице сериозно и непоколебимо взаимно съгласие и  проверка на допустимостта на клаузите на постигнато между съпрузите споразумение.

Споразумението трябва да бъде представено пред съда в писмена форма. Съдът трябва да провери дали то е пълно с оглед изискванията а съдържание на, да провери дали то е в интерес на децата и дали съответства на закона и морала. Ако споразумението не отговаря на някое от тези изисквания, съдът предлага на съпрузите да го допълнят или изменят в определен от него срок. Ако в дадения срок те на сторят това, молбата за развод се отхвърля.

Съдът след като се убеди, че са налице условията за допускане на развод, постановява решение. С него той одобрява постигнатото споразумение и постановява развод. Ако обаче не са налице някои от условията за допускане, съдът ще отхвърли молбата. И тъй като производството не е исково, а охранително, решението не се ползва със сила на пресъдено нещо и нова молба за развод по взаимно съгласие е винаги допустима. Допустим е и развод по исков ред. От друга страна решението, с което молбата за развод се отхвърля от съда може да се обжалва от двамата съпрузи пред Окръжния съд.

Решението, с което се прекратява бракът има конститутивно действие, което означа, че от него произтича правната промяна - юридическото разтрогване на брака. От друга страна, съдът постановява и решение, с което одобрява споразумението, от което със съдебен акт се утвърждава съдебна спогодба, от която произтичат материални последици. Това решение има и изпълнителна сила - което означава, че при липса на доброволно изпълнение на договореностите по споразумението може да се иска изпълнение чрез съденбен изпълнител.

 

ират кой режим ще приложат в отношенията си. Тази воля е суверена и свободна и зависи от конкретните нужди и отношения между тях. Ако съпрузите не са направили своя изричен избор на режим на имуществени отношения, ще се приложи законовия режим.  Съгласно правилата на кодекса, същите се прилагат и по отношение на заварените бракове, като съпрузите могат да изберат режим на разделност или да сключат брачен договор, а при липса на такъв избор – ще се приложи законовия избор.

 

Брачен договор.  Семейният кодекс предвижда възможност брачният договор да се сключи преди брака, тогава казваме, че имаме предбрачен договор или по време на брака – тогава се говори за брачен договор.

 

Брачният договор на първо място е договор и носи белезите и елементите на договорите по гражданското право. Спецификата му идва от неговия предмет и съдържание.

Съдържание на брачния договор. Съгласно разпоредбите на Семейния кодекс, брачният договор съдържа уговорки само относно имуществените отношения между страните, като такива са посочени 1. правата на страните върху имуществото, което се придобива по време на брака; 2. правата на страните върху притежаваното от тях имущество преди брака; 3. начините на управление и разпореждане с имуществото, включително и със семейното жилище; 4. участието на страните в разходите и задълженията;5. имуществените последици при развод; 6. издръжката на съпрузите по време на брака, както и при развод; 7. издръжката на децата от брака; 8. други имуществени отношения, доколкото това не противоречи на разпоредбите на този кодекс.

Така изброените имуществени отношения биха могли условно да се разделят на три групи:

1 . Отношения свързани с имуществата на съпрузите. Тук се включа уредба на въпросите за правата на страните на придобитите преди или по време на брака имущества, начина на тяхното управление и разпореждане, като страните се договорят свободно по тези въпроси. Възможно е примерно да се предвиди различна квота на съсобственост – примерно, че единият ще придобие ¼, другият ¾ от вече придобитите имоти или за придобиването им в бъдеще. Възможно да се предвидят определени хипотези, при които единият съпруг изобщо да не придобие права за сметка на другия. Изобщо свободата на договаряне е пълна.

2. Участието на съпрузите в разходите и задълженията. Страните имат отново пълна свобода да договарят отношенията си в широк кръг от хипотези. Разходите като предмет на договаряне могат да бъдат както типично битовите разходи за поддържане на семейството, така и разходи за поддържането и управлението на движимото и недвижимото имущество. Под задължения обаче се разбира само имуществени задължения. Задължение като например да съпругът да не изневерява или да „обича винаги” съпруга си е неимуществено, а морално задължение и не би могло да е предмет на брачния договор. Не биха могли подобни морални задължения да се включат в брачния договор, ако се отнасят до децата или родителите на съпрузите.

3. Издръжката. Издръжката има два елемента – издръжката на децата и издръжката между съпрузите. Договорките тук могат да касаят както размерът, така и сроковете за изплащане на издръжката, също така съпрузите могат без да посочват конктретен размер, да посочат какво включва задължението за издръжка – такси за обучение, облекло, лечение и прочие – според конкретните нужди на семейството. Вторият елемент на издръжката е тази между съпрузите – отново може да се договарят условия, при които такава да се дължи, както и размер, срокове и други елементи.

4. Последиците при развод. Съпрузите могат да договорят всички имуществени последици от развода си – как ще се разпределят общите имущества в този случай, кой ще ползва семейното жилище, размер на издръжката. Съпрузите обаче не биха могли да се договорят при кого ще живеят децата след развода, тъй като това са неимуществени права, които стоят извън предмета на брачния договор.

За неуредените в брачния договор имуществени отношения се прилага законовият режим на общност.

 

Форма на брачният договор. Брачният договор е формален акт, като задължително се сключва в писмена форма с нотариална заверка на съдържанието и подписите. Брачният договор се подписва лично.

Когато с брачния договор  се прехвърля право на собственост или се учредява или прехвърля друго вещно право върху недвижим имот, се заверява от нотариус, в чийто район се намира имотът. Когато имотите, предмет на договора, се намират в районите на действие на различни нотариуси, нотариалното удостоверяване се извършва от нотариус в един от тези райони по избор на страните.

Брачният договор,  с който се прехвърля право на собственост или се учредява или прехвърля друго вещно право върху недвижим имот, има прехвърлително действие и се вписва в имотния регистър.

Брачният договор поражда действие от момента на сключване на брака, а когато е сключен по време на брака - от деня на сключване на договора или от друга дата, определена в него.

Брачният договор може да се променя или изменя в същата форма, както и при неговото сключване. През време на целия брак съпрузите могат по обща воля и съгласие да променят определени клаузи или пък дори целия договор, сключен помежду им. Те биха могли също така да предвиждат и определени условия, с настъпването на които, да настъпи и определено изменение в брачния договор. 

Брачният договор се прекратява при прекратяване на брака, с изключение на клаузите, които уреждат последиците от прекратяването и са предназначени да действат и след него. Брачният договор може да бъде прекратен и преди прекратяването на брака  по взаимно съгласие на страните, като в този случай те могат да изберат законов режим или да сключат нов договор; ако не направят това - прилага се законовият режим на общност;

Брачният договор може да се прекрати и  по иск на единия съпруг при съществена промяна на обстоятелствата, при които е бил сключен договор и които са били основание за сключването ми и ако договорът сериозно застрашава интересите на съпруга, на ненавършилите пълнолетие деца или на семейството. Прекратяването ще се осъществи от съда и то в общо исково производство след установяване на обстоятелствата,  послужили за основание на искането.

Брачният договор може да бъде също така развален по съдебен ред, ако това не противоречи на принципите на този кодекс и на добрите нрави. Развалянето може да бъде и частично. Развалянето има действие за в бъдеще.

 Регистрация на брачните договори

Брачните договори и приложимият законов режим се регистрират в централен електронен регистър към Агенцията по вписванията.

Регистрацията се извършва служебно въз основа на уведомление от общината или кметството, в чийто регистър по гражданско състояние се съхранява актът за сключен граждански брак. Уведомлението се изпраща незабавно до териториалното звено на Агенцията по вписванията по седалището на съответния окръжен съд, в района на който се намира общината. Напрактика това законово положение означава, че при сключване на брака съпрузите заявяват дали са избрали режим на разделност, договорен режим или законов и за това свое изявление се разписват в самия акт за граждански брак, в които се отбелязва избраният режим. Ако съпрузите не са избрали режим, се прилага законният такъв. В последствие тази информация се изпраща служебно от общинската администрация по мястото на сключване на брака до Агенция по вписванията.

Промяната на законовия режим, изменението и прекратяването на брачния договор се отбелязват в акта за сключване на граждански брак и се регистрират по същия ред.

Когато брачният договор е сключен по време на брака, за неговото сключване се прави отбелязване в акта за сключване на граждански брак и договорът се регистрира по посочения по-горе ред.

При сделка между единия или двамата съпрузи с трето лице, когато в регистъра няма вписан режим на имуществени отношения, се прилага законовият режим на общност.

 

Процедура преди изкарване на АКТ 16

  1. Ако имотът се води ОПИ – Обработваем поземлен имот  трябва да сменим статута на Имота на УПИ - Урегулиран поземлен имот 

 

. Урегулиран поземлен имот – при него имаме улична и дворищна регулация. Идентифицира се върху скицата с римска цифра, след която следват арабските цифри на имота. Ако има за парцела влязла в сила градоустройствена процедура, може да се пристъпи към издаване на виза. В противен случай се прави Работен устройствен план /РУП/, който се предлага за одобрение при определени условия от съседите на имота. Същите могат да възразят основателно в срок от 14 дни след получаване на уведомлението. Ако няма възражения, следва второ разглеждане на РУП и тече наново 14-дневен срок за одобряване. При липса на възражения и в този срок, РУП-а влиза в сила. Следва молба за издаване на виза. Може да попада в различни зони по ОГП – промишлена, жилищна, смесена, многофункционална, централна-градска и др.

      

  1. Съответният имот ако е предназнчен за строителство на  Жилищна сграда , Къща или друг вид етажна собственост трябва да отговаря на следните изисквания :

 

2.1.Да има изградена канализационна система , при липса се подава молба за изграждането на такава до съответните органи по  област  ВИК . Таксата за изграждането и при липса на такава канализационна система е за сметка на собственика на имота и варира както следва : Общо устроена канализационна система  от 1000 до 5000 лв ; Помийна или Трапна яма  от 500 до 1500 лв .При наличието на таква система се подава съответно молба да съответните органи на ВИК за  бъдещо пускане и експлоатация на съответната налична система в имота . Цената на молбата е на стойност 15 лева  .

 

2.2  Задължително трябва да има в близост ел. , стълб или трафопост за прокарване на електричека система в експлоатация на имота . При липсата и трябва да се подаде молба до съответните Енергийни Фирми  НЕК ИЛИ ЧЗИ  за изграждането на такава , като съответно  цената за изграждането се плаща от собственика на имота  и варира от  5000 до 9000 лева . Ако има сътветно такава изградена система се подава молба до съответната енергийна фирма за включване в Експлоатация на имота  цената на молбата е на стойност 7 лева .

 

 

  ПРОБЛЕМИ :

 

 

И при точка  2.1 и 2.2 ако следва изграждането на съответните системи да бъде заплатено от собственика , трябва да се вземе разрешение от архитекта на съответната област  ,Град в  съответан община . Това става с подаване на молба по образец на общината и Декларация за промяна на градоустройственият плана тъй като тох се промена от промените в  съответният Имот .

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

3. Скица на имота  - Задължително да се изисква актуална скица на имота преди закупуването му . Ако няма налична такава да се подаде декларация в позлемлената комисия към съответната община за изкарването и .

 

 

  ПРОБЛЕМИ :

 

 

Препоръчително е съответна скица да е актуална  най – малкото отпреди 6 месеца , тъй като ако е стара и са правени  каквито и да е промени на съответният имот или добавени каквито и да е нововъдения  , то скицата не е актуална и отново следва процедура по актуализирането . Това става с попълване на молба към съответната община и поземлена комисия  за актуална скица и проверка от съответният контролиращ орган за издаването и

 

 

 

 

4        Проверка на състоянието на имота :

 

        Kупувачът трябва да провери дали върху предстоящата покупка вече не е наложен запор. Специалисти разясниха, че в определени случаи държавата може да отнеме жилището или автомобила, за да бъдат покрити задълженията.

Затова тези, на които им предстои такава важна покупка, трябва да направят справка в имотния регистър към Агенцията по вписванията дали върху имота няма наложена възбрана. Обикновено брокерът на купувача прави проверката в регистъра. Това трябва да стане още преди да е станала сделката за продажба, съветват юристи. При сключване на сделката пред нотариуса продавачът задължително подава декларация, че няма непогасени дългове за данъци, мита или осигуровки. Ако излъже, носи наказателна отговорност. При неверни данни купувачът най-вероятно няма да загуби имота си, ако докаже пред съда, че е проверил, че върху покупката не са вписани тежести в Агенцията по вписванията и е получил декларация от продавача за липсата на дългове. Според експерти от Нотариалната камара не може в такива случаи кредиторът, т.е. държавата да има повече права от добросъвестния купувач.



 

ПРОБЛЕМИ :

 

Препоръчително е да се извършват още две проверки за съостоянието на имота – ЦКР подава се молба  може и по интернет и се плаща съответната такса , за да се устонови дали  имотат е закупен чрез Ипотека , банков кредит или сделка с друг Кредитор , докога трае срока на съответните по горе изброени договори ако има такива . По лесният вариант е купувачът  да  направи сам тези справки и ги предтави като

 допълнителни документи при сключване на сделката . Вторият орган е КЧСИ  - Камара на частните съдебни изпълнители , по район в случая за Добрия района е Варна . Подава се писмена молба до Камарата / стойността на молбата не надвишава 5 лева / , за да се установи дали  върху сътветният имот предстои процедура по запор или  принудително изземване и дали е бил или е обект на процедурни действия на Частен съдебен изпълнител 

Сделка с имот

За доказване правата на продавача най-разпространен документ е нотариалният акт. В зависимост от вида на сделката, с която продавачът е придобил имота, това може да бъде нотариален акт за покупко-продажба, за дарение, за замяна или за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане, констативен нотариален акт или акт на нотариуса за обстоятелствена проверка.
Собствеността върху възстановени земеделски земи се установява с решение на поземлената комисия, без да е необходимо на негова основа да се съставя допълнително констативен нотариален акт.
Същата правна сила имат и някои нотариално заверени договори, например за доброволна делба и за продажба на наследство.
Договорите за придобиване на имот държавна или общинска собственост също служат за доказване правата на купувача, който впоследствие продава имота. При тях не се изисква нотариална заверка на подписите, а само вписване. При наследствен имот завещанието заедно с документи за собственост на завещателя доказва собствеността на лицето, в полза на което то е направено.
Доказателство за правото на собственост са и различни съдебни решения: спопогодба за делба, решение за поставяне в дял на един от наследниците на неподеляем имот, решение за обявяване на предварителен договор за окончателен и др.
Ако имотът е получен в резултат на публична продан на имот, постановлението на съдебния изпълнител за възлагане на имота има ролята на документ за придобиване на собствеността върху него.
Заедно с това законът изисква и други документи, представяни от собственика. Първият е удостоверение за данъчна оценка (валидността й е 6 месеца) от съответната данъчна служба. Когато имотът е съсобствен, достатъчно е един от съсобствениците да извади данъчна оценка, но в нея трябва да са вписани всички останали.
Скицата е задължителен документ при договор за имот, включващ земя. Тя не доказва право на собственост, но е важно доказателство относно статута на имота – дали е в регулация или не; за границите и площта му. При разлика между квадратурата, посочена в документа за собственост и в скицата, меродавни са посочените в скицата данни. Скица е необходима при сделка с незастроен имот в регулация, поземлен имот, земеделска земя или земя от горския фонд, също и при продажба на постройка или отделен имот в нея с идеални части от земята. Ако имотът е в строителни граници, скицата се издава от техническата служба към общината. Скица за имоти извън строителните граници се изготвя от лицензирана геодезическа фирма, определена от Министерството на земеделието и горите.
Освен относно собствеността страните по сделката представят и документи, доказващи тяхната легитимация и правоспособност. Физическите лица се легитимират с лична карта, а представителството на юридическите лица и едноличните търговци се установява чрез решение за съдебна регистрация и удостоверение за актуално състояние от окръжния съд по вписването им. За разпоредителни сделки с недвижими имоти на дружества с ограничена отговорност се изисква решение на общото събрание на всички съдружници, взето с единодушие.
В зависимост от особеностите на сделката или правосубектността на страните по нея съществуват редица допълнителни документи.
Така при сделка с имот, който не е семейна имуществена общност, но е семейно жилище, се изисква съгласие на съпруга - несобственик, което се дава под формата на нотариално заверена декларация.
Съгласие от съсобственик за продажба на части от общия имот се изразява в отказа му да упражни правото си да изкупи продавания дял. То се прави, съответно доказва, по реда на чл. 33 от Закона за собствеността чрез нотариална покана или нотариално заверена декларация.
Подобна процедура се въведе с новия чл. 4а от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи при продажба на земеделска земя, за която има сключен наемен или аренден договор със срок минимум 5 години.
За разпоредителна сделка с имот на непълнолетно лице се изисква разрешение от районния съдия след съгласие от Агенцията за закрила на детето.
Когато страна по сделката не присъства лично, тя трябва да представи нотариално заверено пълномощно и необходимите декларации, подписани от нея, а не от пълномощника, с нотариална заверка на подписа. Валидността на декларацията е до края на календарната

 

 

 

 

 

 

година.
Наред с това за норатиалната сделка са необходими и други документи, които обикновено се съставят при нотариуса, изповядващ сделката. Това са различни декларации, изисквани от закона: 1/ декларация на прехвърлителя по чл. 264 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс; 2/ декларации на двете страни по чл. 25, ал. 7 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност; 3/ декларация по Закона за мерките срещу изпирането на пари от купувача при сделка с цена над 30 000 лева.
В интерес на всички участници на пазара на недвижими имоти е още преди да се обяви един имот за продажба, документите за него да бъдат прегледани от юрист, специализиран в тази област.

 

 

…………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………

 

 

 

Документи, които се изискват от продавача:

 

- При сключване на предварителен договор за покупко-продажба на имот в строеж

Документ за собственост на имота или земята и/или договор за прехвърлено право на строеж върху дворното място, в което се изгражда сградата;

Актуална скица – виза за проектиране.

Разрешение за строеж.

Протоколи за заверени коти и нива /към текущия момент/.

Други документи според особеностите на имота.

- При сключване на окончателен договор за покупко-продажба /Нотариален акт/.

Документ за собственост на имота или земята и/или договор за прехвърлено право на строеж върху дворното място, в което се изгражда сградата;

Актуална скица – виза за проектиране;

Разрешение за строеж;

Одобрени архитектурни проекти;

Протоколи за заверени коти и нива /към текущия момент/;

Удостоверение за данъчна оценка на имота;

Удостоверение за наличие/липса на вещни тежести;

Други документи според особеностите на имота.

 

Данъчни задължения

Опрощаване на данъчни задължения 
Опрощаването се различава от амниситята по това, че има за предмет конкретно данъчно задължение, което е влязло в сила и е станало изискуемо. Опрощаването спада към компетенциите на президента. КОнституцията поставя условието вземането дае несъбираемо. 

Прихващане на насрещни задължения (компенсация) 

Недължимо платените данъчни вземания, осигуровки и др. суми, които подлежат на възстановяване, се прихващат срещу изискуеми публични вземания. Може да се извърши по решение на публичния изпълнител или по молба на задълженото лице. актовете за прихващане могат да се обжалват по реда за обжалване на ревизионните актове. Отказите за прихващане могат да се обалват по реда за обжалване при принудително изпълнение. 
Прихващането на насрещни задължения е способ за погасяване до размера на най-малкото задъжение. Условията при които се допуска прихвашане са : 
- настрещните задължения да са между едни и същи лица; 
- да са еднородни и заместими; 
- да са станали ликвидни и изискуеми 
- да е налице едностранно волеизявление на данъчния орган за извършване на прихващането. 
Тук склдва да се допълни, че данъчният длъжник не може да прави едностранни олеизявления за прихващане. Той трябва да отрави искане, на което данъчния орган да отговори с едностранно волеизяление- т.е. да даде съгласие. Актовете за прихващане подлежат на съдебен контрол. 
Последиците от прихващането са както следва: 
- от момента на погасяване на задължението двете страни не си дължат и лихви, ако такива са начислявани, а ако са платени, следва да се върнат. 
- изпълнение на погасените задължение не може да се иска 
- длъжникът не може да променя волеизявлението на органа за прихващане, например не може да иска да бъде прихванато друго задължение, вместо посоченото от органа, което вече е прихванато. 

Погасителна давност 

Общо за давността 
Публичните задължния, в т.ч. и данъчните, се погасяват с изтичането на 5 годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е трябвало да бъде платено. С изтичането на 10 годишен давностен срок се погасяват ВСИЧКИ публични вземания, незвисимо от спирането и прекъсването на давността, освен когато задължението е разсрочено или отсрочено. 
Давността не се прилага служебно. , т.е. обикновеното изтичане насрока не едостатъчно. Длъжникът изрично трябва да се позове на нея. 
Това се прави чрез възражение. 

Спиране на давностните срокове. 
Давността спира да тече когато: 
- е започнало по установяване на публичното вземане и до издаването на акта, но за не по-вече от една година. 
- когато изпълнението бъде спряно, давноьтта спира да тече за срока на спирането на изпълнението. 
- когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване- за срока на разсрочването/отсрочването; 
- при обжалване на акта; 
- с налагането на обезпечителни мерки 
- когато е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването и събирането на задължението. 

Когато давността е спряла, след отпадане на основанието за спирането, тя продължава да тече от там, от където е спряла. 

Прекъсване на давнистта 
Давността се прекъсва, с издаване на акта, удовстоверяващ публичното вземане или с предприемането на мерки за принудително изпълнение. От прекъсването на давността започва да тече нова давност.

Данъци

Данък върху наследствата:

Данъкът за наследство е данък върху движението на собствеността. Счита се е наследникът дължи данък, тъй като получава богатство, за създаването на което не е допринесъл и част от него трябва да се отнеме, за да не се поощрява превръщането на капитала в средства за потребление.

При откриване на наследството, данъчно задължените лица в срок от 6 месеца подават декларация в съответната данъка дирекция по последното местожителство на наследодателя, а ако е било в чужбина, декларацията се подава по местонахождение на по – голямата част от имуществото.

Наследственото имущество включва притежаваните от наследодателя движими и недвижими вещи и права върху такива, вземания и задължения към момента на откриване на наследството. Насл. имущество се оценява както следва:

- недвижимите имоти по процедурата за оценка на същите, свързани с ежегодния данък върху тях;

- чуждестранна валута – по централния курс на БНБ;

- леките автомобили – по застрахователна стойност;

- останалите движими вещи и права – по пазарна стойност;

- предприятия или дялови участия в търговски  дружества и кооперации – по пазарна стойност;

От актива на облагаемата наследствена маса се приспадат установените задължения на наследодателя. Облагаемата маса се разделя на наследствени дялове и данъкът се определя поотделно за всеки наследник, като съществуват различни тарифи в зависимост от родствената връзка.

Данък наследство на се заплаща от преживелия съпруг и от родствениците по права линия без ограничение.

Данъкът върху наследството се заплаща от наследниците по закон или по завещание.

Освобождават се от данък:

- имуществото на загиналите при изпълнение на служебния им дълг, при производствени аварии и при природни бедствия;

- имуществото завещано на държавата, общините, БЧК, читалищата и други юридически лица, които не са търговци;

- обикновената покъщнина;

- дребният земеделски инвентар;

- библиотеките и музикалните инструменти;

- предметите на изкуството, чийто автор е наследодателя;

- неполучените пенсии на наследодателя;

- имуществото в чужбина на български граждани, за което е бил платен данък в съответната държава.

 

Данък при придобиане на имущество по дарение и по възмезден начин: Обект на облагане са имуществата, придобити по дарение или по възмезден начин, както и погасените чрез опрощаване задължения. Основно място заемат недвижимите имоти и моторните превозни средства.

Субекти на облагане са лицата, придобили имущество по възмезден или безвъзмезден начин. При замяна – субект е лицето, което е придобило имущество с по – висока стойност.

  Основа за определяне на данъка е оценката на имуществото в левове към момента на прехвърлянето. Недвижимите имоти се оценяват по уговорена между лицата цена или определена от общински или държавен орган цена, в случай че уговорената цена е по- иска от данъчната оценка.

Освобождават се от данък:

- придобитите имущества от : държавата и общините, българските здравни, образователни, научни и културни организации на бюджетна издръжка, както и домовете за социални грижи, домовете за сираци, организациите на инвалидите,БЧК и др.

- даренията за лечение на български граждани;

- даренията с хуманитарна цел на инвалиди и социално слаби граждани;

- даренията за народните читалища

- обичайните подаръци;

- придобитите имущества по Закона за приватизация на държавни и общински предприятия;

- даренията между роднини по права линия и между съпрузи;

 

Данък върху превозните средства: С този данък се облагат пътните превозни средства, корабите и въздухоплавателните средства, регистрирани или подлежащи на регистрация в България.

  Данъкът се заплаща от собствениците на превозни средства. Те декларират пред териториалната данъчна дирекция по постоянния им адрес притежаваните превозни средства до един месец след придобиването им.

  За леки автомобили съобразно мощността на двигателя, като сумата се коригира с коефициент според годината на производство.

Образуването на данъчната основа е многообразно поради съществените различия между големината, предназначението, удобствата, стойността, мощността на отделните превозни средства.

Данъкът върху превозните средства се заплаща на две равни вноски:

- до 31 март и  до 30 септември;

  На предплатилите за цялата година в първия срок се прави отстъпка от 5%. Плащането на данъка е условие за допускане до технически преглед. При прехвърляне на превозното средство новият собственик не плаща данък, ако предишния го е платил до края на годината.

 

Патентен данък: Физическо лице, включително едноличен търговец, което извършва дейности, посочени като патентни дейности в Закона за местните данъци и такси се облага с годишен патентен данък за доходите от тези дейности (напр. хотели, заведения за хранене, търговия на дребно, платени паркинги, складове, шивашки услуги, маникюр и т.н.), при 2 условия:

- лицата упражняващи определените дейности, да имат реализиран годишен оборот за предходната година до 50 хил.лв.

- да не са регистрирани по Закона за данък върху добавената стойност.

Освен начин на облагане патентът е и форма на административен контрол чрез издаване на разрешение за съответната дейност, ако лицето или обектът отговарят на необходимите изисквания. 

Неправомерно Уволнение


Бил(а) ли сте неправомерно уволнен(а)?
Трябва да прегледате следните 5 стъпки, за да разберете дали можете да подадете жалба за неправомерно уволнение:
• Стъпка 1 – имате ли право да подадете жалба за неправомерно уволнение?
• Стъпка 2 – бил(а) ли сте в действителност уволнен(а)?
• Стъпка 3 – бил(а) ли сте дискриминиран(а)?
• Стъпка 4 – причината за уволнението била ли е такава, че уволнението автоматично да е неправомерно?
• Стъпка 5 – ако причината за уволнението не е като тази в стъпка 4, дали уволнението е било правомерно или не, и дали работодателят се е държал благоразумно при уволняването ви? Имате право да подадете жалба за неправомерно уволнение пред служебния трибунал, при условие че сте работил(а) в продължение на 1 година за един и същи работодател. Само служебния трибунал може да реши дали дадено уволнение е правомерно или не, като вземе предвид всички свързани със случая обстоятелства. Можете да подадете жалба за неправомерно уволнение и ако работодателя не е следвал установените процедури, които включват консултация с вас преди уволнението ви.
При всички случаи, ако подадете жалба за неправомерно уволнение до служебния трибунал и жалбата ви бъде одобрена, служебния трибунал може да ви даде компенсация за неправомерното уволнение и(или) да каже на работодателя да ви върне на работа. Обаче, много рядко се случва служебния трибунал да каже на работодателя да върне даден служител на работа. Много по-често се случва трибуналът да отпусне компенсация на служителя.
При всички случаи, при подаването на жалба до служебния трибунал, жалбата трябва да бъде направена в рамките на строги времеви лимити.

Стъпка 1: Кой може да подаде жалба за неправомерно уволнение?
Някои служители не могат да подават жалба за неправомерно уволнение. Те са:
• хората, които не са служители, като независимите предприемачи и нещатните агенти. Работодателите често претендират, че служителите са в същност самонаети хора. Важно е да проверите взаимоотношението служител – работодател, защото само то може да покаже действителния професионален статут;
• полицейски служители;
• членове на въоръжените сили;
• риболовци, които са съдружници;
• хората, които работят извън границите на Великобритания;
• регистрираните работници по доковете;
• служители, които са надвишили нормалната възрастова граница за пенсиониране.
Можете да подадете жалба за неправомерно уволнение, единствено ако сте под нормалната за вашата професия възрастова граница за пенсиониране, освен в случаите, когато подавате жалба по силата на причина, която автоматично превръща уволнението в неправомерно.
Пенсионната възраст трябва да бъде еднаква за мъжете и жените, но може да не е същата като държавната пенсионна възраст. Например, пожарникарите се пенсионират на 55 години и не могат да подават жалби за неправомерно уволнение след тази възраст. Ако за професията няма нормална пенсионна възраст, или има, но никога не е влязла в сила, тогава можете да подавате жалби до 65 годишна възраст.

Стъпка 2 – бил(а) ли сте в действителност уволнен(а)?
Следните случаи се считат за уволнение:
• работодателят прекратява службата ви с или без предупреждение;
• работодателят не обновява изтекъл договор за фиксиран период от време;
• съкратен(а) сте, дори и да сте доброволно съкратен(а);
• работодателят отказва да ви върне на работа след стачка или локаут;
• конструктивно уволнение. Това е когато работодателят направи така, че не можете да си вършите работата, така че напускате;
• напускате под натиска на работодателя ви;
• вие сте жена в майчинство, а работодателят отказва да ви вземе на работа след майчинството;
• самоуволнение. Даден работодател може да твърди, че вие самостоятелно сте се уволнил(а), като сте се дължал(а) по начин, който е прекратил трудовия ви договор. Обаче, освен ако не е очевидно, че сте напуснал(а), вие ще се считате за уволнен(а) от работодателя си;
• вие сте временно отстранен(а), или на непълен работен ден, при условие че договорът ви не го позволява.
Следните случаи не се считат за уволнение:
• вие напускате без работодателя да ви принуждава или си тръгвате по взаимно съгласие;
• не ви се дава пълна заплата;
• вашият работодател оттегля предложението си за работа преди да започнете работа;
• обстоятелствата се променят и вие не можете повече да работите за този работодател (това е известно като разтрогване на договор);
• вие сте временно отстранен(а), или на непълен работен ден, при условие че договорът ви го позволява, след което вие подавате молба за напускане. В този случай вие напускате;
• получавате неясно уволнение от работодателя си и не е ясно дали работодателя ви уволнява или не.

Стъпка 3 – бил(а) ли сте дискриминиран(а)?
Може да смятате, че сте уволнен(а) заради вашия пол, раса, физическо увреждане, религия или сексуална ориентация. Вместо, или като допълнение към, жалба за неправомерно уволнение, можете да подадете жалба за дискриминация до служебния трибунал. Не е необходимо да сте работил(а) в рамките на определен период, за да можете да подадете жалба за дискриминация.
Ако сте уволнен(а) поради дискриминационна причина, почети винаги уволнението няма да бъде правомерно. Обаче, за да подадете жалба за неправомерно уволнение, вие трябва да сте работил(а) за работодателя в продължение на една година.

Стъпка 4 – причината за уволнението била ли е такава, че уволнението автоматично да е неправомерно?
Причината за уволнението диктува вашите действия. Причината, която вашия работодател е посочил, може да не е истинската причина за уволнението. Като цяло, един работодател може да уволни когато си пожелае даден служител. Освен ако колегите ви или професионалния съюз не са готови да предприемат индустриални действия, за да накарат работодателя да размили, единствения път, по който можете да си върнете работата, е като подадете жалба за неправомерно уволнение.
Можете да преговаряте с работодателя, за да не загубите работата си. Всички работодатели трябва да следват процедура за уволнение или дисциплинарна процедура, преди служителя да бъде уволнен. Ако сте пред уволнение, винаги е препоръчително да потърсите съвет.

Автоматично неправомерно уволнение (когато няма значение колко дълго сте работил(а) за работодателя)
Ако причината за уволнението е една от включените в долния списък, служебния трибунал автоматично ще реши, че уволнението е неправомерно. Ако сте уволнен(а) поради една от следните причини, пак можете да подадете жалба за неправомерно уволнение, независимо от това колко дълго сте работил(а) за работодателя и независимо от това на колко години сте:
• защото сте бременна, или в майчинство, или подобна причина;
• защото се опитвате да приложите законните си права;
• заради предприемане на действия, свързани със здравето и безопасността;
• ако сте магазинер или работник в букмейкърска кантора и отказвате да работите в неделя;
• защото изпълнявате задълженията си на попечител по професионален пенсионен фонд;
• защото сте член на професионален съюз, или защото взимате участие в профсъюзните дейности, включително и в официални индустриални дейности, или защото действате като представител на служителите;
• защото сте направил(а) даден служебен въпрос публично достояние.

Автоматично неправомерно уволнение (когато трябва да сте работил(а) за работодателя в продължение на една година)
Ако сте уволнен(а) поради една от горепосочените причини, но при някое от следните обстоятелства, служебния трибунал автоматично ще реши, че уволнението е неправомерно. Обаче, за да подадете жалба, трябва да сте работил(а) за вашия работодател в продължение на минимум една година:
• ако работодателят не е следвал съответната дисциплинарна или процедура за уволнения преди да ви уволни;
• ако уволнението е резултат от поглъщането на бизнеса от нов собственик, уволнението ще бъде автоматично неправомерно, а вие можете да подадете жалба, при условие че сте работил(а) там в продължение на една година;
• ако уволнението е резултат от премълчаването на изтърпяна от вас присъда.

Стъпка 5 – причината за уволнението била ли е такава, че уволнението да не е автоматично неправомерно?
Ако не сте уволнен(а) поради някоя от причините в стъпка 4, тогава уволнението може да е било правомерно или не, в зависимост от причината и следваните от вашия работодател процедури при уволнението. Ако причината за уволнението не е една от посочените в стъпка 4, вие ще трябва да сте работил в продължение на една година за работодателя си, за да можете да подадете жалба пред служебния трибунал. 
Причините за подаването на жалба за неправомерно уволнение, където вие трябва да сте работил(а) в продължение на една година, са:
• работодателят смята, че вие не сте способен(способна) да си вършите работата;
• работодателят смята, че вие не притежавате необходимите квалификации, за да си вършите работата;
• работодателят ви смята, че ръководството ви е непълноценно;
• работодателят ви смята, че сте извършил(а) нещо незаконно;
• работодателят ви смята, че сте съкратен;
• работодателят е дал други причини за уволнението ви.
Важно е да запомните, че разполагате с 3-месечен период, като се започне от датата на уволнението, по време на който трябва да се подадат жалбите до служебния трибунал.

Законови мерки срещу спам

Технологичната борба със спама не е достатъчна. Нежеланите съобщения с нелегално и вредно съдържание в Интернет може да иматмножество последици като:

·        подбуда към криминално действие на пълнолетни и непълнолетни лица;

·        рекламиране, водещо до покупка на стоки с несигурно или вредно (неконтролирано) съдържание за човешкото здраве;

·        разпространение и осигуряване на лесен достъп до материали със съдържание за възрастни на непълнолетни лица, до детска порнография на пълнолетни и непълнолетни лица;

·        разпространение на информация за лесен достъп до адреси,съхраняващи и популяризиращи расова нетърпимост или подтикващи към форми на нарушаване на човешките права и свободи, вкл. подобни организации и членство в тях;

·        нарушаване на правото на уединение и личен избор при получаване на нежелана информация;

·        възможно разпространение или използване на застрашаващи личното електронно съдържание и пространство или личните данни, програми, вируси и др.

За това са изключително важни и необходими законови мерки срещувредното явление. Съвременната национална и международна практика познава два режима за правно уреждане на проблема със спам.

 

 Забранителният режим 
Този режим, не разрешава изпращането на непоискани електронни съобщения. Само тези адресати, които изрично са поискали, получаватнеадресирани съобщения. За разлика от спам-съобщенията, които се изпращат на възможно най-широк и неограничаван от никакви критерии списък от получатели, забранителният режим оставя на волята на получателя предварително да реши дали да получи или да получава многократно електронни съобщения от определен източник.Забранителният режим води до създаване на рекламни списъци от имейл адреси, в които всеки участващ потребител съзнателно, обмислено и предварително се е включил. Във всеки момент, последващ включването, адресатът може да се самоизключи от списъка чрез достъпна, лесна и кратка процедура. Примери за подобна практика могат да се открият в услугите на Google, информационнитеагенции, книжарници и пр. Понастоящем се смята, че забранителният режим е единственият обществено приемлив начин за реклама посредством  електронни съобщения. В зависимост от начина на присъединяване към определен списък, забранителният режим разпознава допълнителни квалификации като напр. потвърдено включване (confirmed opt-in), проверено включване (verified opt-in) и пр.Общото между тях е, че получателят потвърждава включването си или отговаря на потвърждаващо съобщение за включване в списъка. Независимо от разновидностите, основната идея на забранителният режим е една – потребителят е инициатор на всички последващи действия по потвърждаване и проверка на желанието му да бъдевключен в определен списък за разпращане на електронни съобщения.

 

Свободният режим

Този режим, разрешава изпращане на електронни съобщения по списъци, в които адресатите са включени без тяхно знание или одобрение,независимо, че могат във всеки момент да поискат изключване от списъка. На практика самоизключването е недостатъчна и неефективна мярка по няколко причини. Преди всичко, адресатите трябва да изразходват значително време за отписване от множество списъци. Процедурите на отписване в много случаи са съзнателно усложнени, за да обезкуражат и объркат адресата в усилията му за отписване. В редица случаи отписването изисква предоставяне на редица лични данни, които от своя страна са последващ обект на манипулативна реклама. В резултат на всички тези фактори получателят изразходва значително време за разчистване на адреса си от списъци, в които той никога не е желал да бъде включен. Освен това, нищо не гарантира, че след евентуалното успешно заличаванеот определен списък, един адрес няма да попадне отново в него по механизма на първоначалното му включване. В много случаи механизмът за отписване се използва измамливо Начинът на съставяне на списъците в свободния режим не гарантира достоверността на всеки адрес. Ако обаче постъпи заявка за заличаване на този адрес, това е безспорна индикация за неговата достоверност. Такива потвърдени адреси се използват засъздаване на  потвърдени списъци от адреси, които впоследствие се разпространяват, включително възмездно. Установено е, че адресати, които систематично се отписват от всевъзможни списъци, получават повече непоискани съобщения, отколкото преди отписването си.

Забранителен режим възприемат законодателствата на Белгия (2003), Великобритания (2003), Германия (2004), Дания (2003), Ирландия (2003),Испания (2003), Италия (1999), Канада (2001), Норвегия (2001), Полша (2003), Унгария (1999), Финландия (2004), Франция (2004).

Идеите на свободния режим намират приложение в Корея (2001),Мексико(2003), Япония (2002).

 

Законови мерки срещу спам 
Законът CAN-SPAM от 2003 г. на САЩ определя спама като „всякоелектронно пощенско съобщение, чиято основна цел е търговска реклама или промоция на търговски продукт или услуга (включително съдържанието на Интернет-сайт, действащ с търговска цел)”. Законът позволява изпращането на непоискани търговски електронни писма, ако те съдържат всяко едно от следните качества: механизъм за отказ от получаване на бъдещи съобщения (opt-out mechanism); действащ адрес за отговор; валиден текст в рубриката „относно” и валидна служебна информация; правилния физически адрес на изпращача.Законът позволява на Федералната комисия по търговията да създаденационален списък на нежелаещите да получават подобни електронни съобщения или да докладва на Конгреса защо създаването на такъв списък в момента е неосъществимо. Комисията е отхвърлила това предложение, аргументирайки се, че липсата на легитимация в писмата ще компрометира подобен списък, а и самият той ще създаде проблеми със сигурността.

Законът е посрещнат с разочарование от страна на анти-спам общността. Тя констатира, че актът няма да спре непоисканите електронни съобщения, обратното, той изглежда оправдава тази практика. Изразяват се опасения, че в резултат на правната регламентация спамът ще се увеличи[31].

 

В ЕС е приета Директива 2002/58/ЕС в сила от 
31 октомври 2003 г. относно обработката на лични данни и защита на личния живот в електронния комуникационен сектор (Директива за личния живот и електронните комуникации). Тя използва забранителния режим, изисква се предварително съгласие от получателя на електронното съобщение. Директивата съдържа общи норми за защита на интернет потребителите, но оставя държавите - членки на ЕС сами да решават как да я изпълняват.Приемането на директивата е една от големите стъпки в глобалната война срещу спам. Според високопоставени представители на Европейскатакомисия, тя представлява основен инструмент, който допринася за засилване на доверието на интернет потребителите и електронната комуникация, а това е от голямо значение за успеха на електронната търговия [32].

 

В България като държава-членка на ЕС за взети законови мерки срещу спам описани в “Закона за електронната търговия” (Приложение1.2), който е в сила от 24.12.2006 г. Той регулира проблематиката, свързана с изпращането и получаването на спам. Закона използва свободният режим, той определя и точни изисквания за начина, по който търговските дружества трябва да развиват комерсиална дейност онлайн – оповестяване на цени, условия, различни предложения за отстъпки, вида на сделката и т.н.

Един от ключовите моменти в проектозакона е въвеждането на регулация на спам съобщенията. Всяко лице, което не желае да получава такива, трябва да впише имейл адреса си в електронен регистър, който е управляван от Комисията по търговия и защита на потребителите (КТЗП). Изпращането на спам до адреси, вписани във въпросния регистър, е забранено. Административно-наказателните санкции при нарушаване на конкретната забрана варират от 250 лв. до 4000 лв[33].

 

По света има известни доста случаи на спамери, осъдени за деянията си. Един пример е съдебния процес[1] срещу Санфорд Уолъс (Sanford Wallace), който сам се е нарекъл “крал на спама”. През 2008 г., социалната мрежа Facebook, успява да го уличи и осъди да заплати 873 милиона долара. Въпреки, че  сумата не е изплатена, тъй като спамерът няма толкова пари, все пак това показва, че законодателните мерки са успешна и изключително важна част от борбата със спам проблема.

 

Права и задължения на застрахователя

Правните отношения са особен вид обществени отношения, в които гражданите участват като носители на права и задължения, установени и гарантирани чрез правните норми. Някои правоотношения възникват не по силата на договор между страните, не по силата на тяхно волеизявление, а по силата на Закона за административни актове. Някои от тях могат да възникнат дори и когато страните не знаят своите права и задължения. Правната норма не създава правното отношение, което е специфично волево отношение, обусловено от материалните отношения, но всички правоотношения имат икономическо съдържание.

Правните отношения възникват при наличността на юридически факти и правна норма. Юридическите факти могат да се променят, а вследствие на това правното отношение може да бъде изменено или прекратено, или после да възникнат нови правни отношения. Правните норми също могат да бъдат променени, тъй като те са изражение на волята на държавата.

Обект от гл.т. на застрахователя. Обект на застрахователно правното отношение са премиите. От една страна като обект на застрахователната защита може да се явява извършването на определени действия от страна на застрахователя, които имат за свое съдържание изплащането на обезщетението или на застрахователната сума, а от друга страна като обект да се посочи извършването на определени действия от застрахованите, които имат за свое съдържание изплащането на премиите.

 

 

Основното задължение на застрахователя е при настъпването на застрахователния случай да извърши плащането, установено със застрахователния договор. То има 2 фази, като първата фаза е преди възникване на застрахователното събитие. За да възникне това задължение обаче трябва да има настъпило някакво застрахователно събитие, т.е. то е в латентно състояние до настъпване на събитие. Следователно не е коректно да се говори за две фази, защото няма задължение, което да се изпълни принудително да настъпване назастрахователното събитие.

 В имущественото застраховане, това плащане се нарича обезщетение, а в личното – застрахователна сума. Разпространено е схващането, че застрахователят трябва да извърши плащане само след настъпването на застрахователния случай, т.е. че неговото задължение възниква едва тогава, че престацията на застрахователя е условна. Срещу задължението на застрахователя стои правото на всички застраховани да изискват плащането на обезщетението или на застрахователната сума.

Някои други схващания за застрахователния договор се изграждат въз основа на неправилни понятия за същността на риска, тъй като го третират като обект на застрахователното правоотношение.

За плащанията на застрахователя е необходимо обосноваване по същество (съществуване на правното отношение, настъпването на застрахователния случай, доказване размера на щетата и др.) и обосноваване на качеството на контрагента чрез легитимирането на застрахования, ползуващото се лице или правоприемника.

Задължението на застрахователя да покрие щетата съществува, дори когато щетата е била причинена от трето лице. Застрахователят, който е заплатил обезщетението, встъпва в правата на застрахования срещу третото лице – причинителя на щетата. Застрахователя получава правото да води обратен (регресен) иск срещу застрахованото лице, за да получи от него изплатеното обезщетение и разноските по ликвидацията на щетите, т.е. всичките разходи във връзка с настъпилата щета.

 

 

С договора за застраховка застрахователят се задължава да поеме определен риск и при настъпване на застрахователно събитие да заплати на застрахования или на 3то получаващо лице застрахователно обезщетение или застрахователна сума, а застрахования се задължава да заплати премия.

Страни – застраховател и застрахован. Застрахован може да бъде всеки. Особено място заема фигурата на застраховащия – той не е задължителна фигура при застраховането (става дума за застраховане за чужда сметка). Застраховащият е страна по договора и дължи застрахователните премии, предмет на застраховането обаче са блага (лични или имуществени) на друго лице – застрахован, който при настъпване на застрахователното събитие ще получи застрахователната сума. Застрахователят е търговец, тъй като застрахователният договор е абсолютна търговска сделка. Застрахователят е търговец със специален предмет на дейност:Застрахователят не може да осъществява друга търговска дейност, включително охранителна. Застраховането е сключване по занятие на застрахователни договори. КЗ въвежда забрана за извършване на имуществени и лични застраховки (живот и злополука) от един застраховател, т.е. застрахователят може да извършва само един от тези два вида застраховки по занятие. Изисквания към застрахователя:

 Застраховател може да бъде:

1) АД (при определен размер на капитала, видове акции, активи и пасиви); При застрахователите АД има специални изисквания за капитала – за лични застраховки минимум 4,4 млн. лв., за имуществени – 6,4 млн. за презастраховане – 6,4. При тях капиталът трябва да се събере само чрез парични вноски и да бъде изцяло внесен към момента на подаване на заявление за издаване на разрешение. Такова застрахователно дружество може да емитира само поименни акции.

2)Взаимозастрахователна кооперация – това е кооперация, всички членове, на която са и застраховани лица. Минималният брой учредители е 500.

3) Клон на чуждестранен застраховател.

 Застрахователят трябва да е лицензиран, т.е. трябва да му се издаде разрешение, което е индивидуален административен акт. Националният съвет по застраховане, който е административният орган, издаващ разрешението, преценява не само законосъобразност, но и целесъобразност. Застрахователите възникват не по нормативно-контролната, а по разрешителната система.

 Разрешението определя правоспособността на застрахователя – могат да се извършват само такива дейности, които са включени в разрешението. То е и част от фактическия състав на учредяването.

Доказателства и доказателствени средства в данъчния процес".

. Данъчен процес. Обща характеристика. Нормативна основа.

 

 

Данъчната дейност се осъществява въз основа на определени от закона процесуални правила, съвкупността, от които образува дан.процес. Това са норми, създаващи се в ДОПК, АПК (където се прилага субсидиарно), Закон за събиране на държавните вземания, /ЗОПН/. Данъчният процес е специфичен особен вид административен процес.

1. В широк смисъл понятието включва различни производства:

- производство по данъчна регистрация;

- производство по извършване на данъчна ревизия и проверки;

- производство по издаване на данъчен акт и обжалването им;

- производство по изпълнение на данъчните актове в двата му вида;

- производство по налагане на обезпечителни мерки;

- производство по установяване на данъчни нарушения и налагане на санкции;

2. В тесен смисъл данъчният процес е административното производство по данъчни спорове.

§2 ПЗР ДОПК препраща към АПК и ГПК; чл.279 ал.3 препраща към ЗАНН. И материалните дан.закони по отношение на установяване на нарушенията и издаване на наказателни постановления препращат към ЗАНН.

ІІ. Принципи на данъчния процес – изброени в гл.І ДОПК.

1. Законност – следва от чл.4 КРБ. Този принцип изисква всяко процесуално действие да е съобразено със закона.

2. Обективност – означава, че чрез активни действия ОП е длъжен да установи обстоятелствата от значение за данъчно облагане и да ги обезпечи със съответните доказателства. Той се допълва от принципа на служебното начало чл.5, който задължава ОП и ПИ служебно да осигурят движението на процеса и да изясняват всички факти и обстоятелства, включително и тези водещи до данъчно облекчение.

3. Самостоятелност и независимост на държавните органи /ОП и ПИ/ чл.4, свързан с чл.7 ал.3, а именно сегашната уредба не позволява изземването на компетентност, а чл.76 урежда основанията за отвод и самоотвод.

4. Принцип на добросъвестност и право на защита – изразява се в предоставяне на процесуална възможност на страните да сочат доказателства, да правят възражения, да обжалват актовете и действията на данъчните органи. Този принцип е свързан с:

5. Принцип на бързина и процесуална икономия. Относно сроковете, чл.22 урежда начина на броене; чл.27 допуска да не се счита за просрочено, ако органът е определил по-дълъг срок, а ако по-къс – се счита този на закона.

ІІІ. Участници, субекти и страни в процеса. От теорията на административното право се извеждат понятията за участници, субекти и страни в данъчния процес. Уредба чл.9-13 ДОПК.

1. Участник – понятието е най-широко и включва в себе си субектите и страните. Всички субекти, които имат някаква процесуална роля, имат права и задължения в процеса – субекти, вещи лица, свидетели, ако са допустими.

2. Субекти – тези, които имат право да извършват процесуални действия във връзка с развитието на процеса, могат да влияят върху процеса. Това са решаващия спора орган и страните. В различните фази на процеса качеството на административните органи може да е различно – като решаващ орган, като страна.

3. Страни – тези субекти, които участват в процесуалните отношения и спрямо които издаваните актове имат сила, ще породят задължение. Това са субектите, чиито права и интереси са засегнати.

Доказателства и доказателствени средства

 

ДОПК не съдържа определение за доказателствени средства. Съгласно ГПК доказателствени средства са предвидените от кодекси и закони източници на сведения за подлежащите на доказване факти. Фактите са конкретни явления или състояния, определени във времето и пространството, независимо от това дали спадат към външният свят или човешката психика. Факти за правото са и т.н. отрицателни факти като: бездействието, отрицанието и други. Когато фактът има пряко значение за административното производство той е релевантен, т.е. от него зависи възникването, изменението, погасяването на правото или задължението на субекта.

Източници на сведения в данъчното производство са:

         1.     писмените доказателства

         2.     веществените доказателства, като веществени доказателствени средства могат да се прилагат технически носители на данни.

         3.     заключенията на експертите

Чрез тях административния орган установява фактите и обстоятелствата от значение за съответното производство.

Доказването е съвкупност от процесуални действия. То обхваща събирането, анализ и преценка на доказателствата. Чрез нормите, уреждащи доказването се реализира основният принцип за обективност при установяване на фактите и обстоятелствата от значение за правата, задълженията и отговорностите на лицата(нормативно регламентиран в чл. 3 от ДОПК). Истината за тези факти може да се установи само чрез точното спазване на правните нормите(съдържащи се в чл. 8 от ДОПК).

Доказателствата в административното производство се събират служебно от органа по приходите или по инициатива на субекта. Всички събрани доказателства подлежат на обективна преценка и анализ от органа по приходите. Лицето е длъжно да представи всички данни, сведения, документи, книжа, носители на информация и други доказателства, отнасящи се до неговите права и задължения, до фактите и обстоятелствата, подлежащи на установяване в съответното производство, и да посочи всички лица, държавни или общински органи, при които се намират такива.

Органът по приходите има право да изиска писмено от лицето представяне на тези доказателства в определен от него срок. В случай че субектът не представи изискани доказателства, органът по приходите може да приеме, че те не съществуват и преценява само събраните в производството доказателства. Това е законова презумция, осигуряваща установяването на задължение въпреки липсата на съдействие от страна на субектите. Въпреки, че съдействието е ограничено, защото органа по приходите трябва да прецени тези доказателства, макар и предоставени по-късно, но:

         1.     преди издаването на акта и доказателствата, по повод на които е започнало производството, или

         2.     при извършване на ревизия в 14 дневен срок от връчването на ревизионният доклад, като когато този срок е недостатъчен той се удължава по искане на лицето, но не повече от 1 месец.

Всички лица, държавни или общински органи са длъжни в 14-дневен срок от получаването на искане от органа по приходите на основание да предоставят данните, сведенията, документите, книжата, носителите на информация и другите доказателства относно посочените в искането факти и обстоятелства, включително и да разкрият съответната служебна, банкова или застрахователна тайна. Редът за даване на тази информация е нормативно установен в Закона за банките и Закона за застраховане. Фактите, за които се иска предоставяне на доказателства, следва да са посочени в искането на органа по приходите. В процеса на събиране и преценка на доказателства органът по приходите може служебно или по искане на лицето да извърши оглед на движими или недвижими вещи. Оглед се допуска не само за проверка на други доказателства, но и за самостоятелно доказателство.

ДОПК вменява в задължение на лицата и на правоприемниците им да съхраняват  счетоводната и търговската информация, както и всички други сведения и документи от значение за данъчното облагане и задължителните осигурителни вноски. Те се съхраняват от задълженото лице по реда, установен в Закона за Държавния архивен фонд, в следните срокове:

         1.     ведомости за заплати - 50 години

         2.     счетоводни регистри и финансови отчети - 10 години

         3.     документи за данъчно-осигурителен контрол - 5 години след изтичане на давностния срок за погасяване на публичното задължение, с което са свързани

         4.     всички останали носители - 5 години

След изтичането на срока за съхранението им носителите на информация(хартиени или технически), които не подлежат на предаване в Държавния архивен фонд, могат да се унищожават. Ревизираните или проверяваните лица са длъжни да осигурят на органите по приходите достъп до автоматизираните си информационни системи, продукти или архиви, когато събирането, съхраняването и обработката на информацията се извършва по този начин.

По всяко време лицето има право да получи копия от иззети или предадени документи и книжа, както и от информацията от иззети или предадени технически носители.За тези действия се съставя протокол, екземпляр от който се предоставя на заинтересованото лице. В 30-дневен срок от писменото искане на лицето подлежат на връщане с опис всички иззети или предадени оригинални документи или книжа или технически носители, освен когато подлежат на събиране като доказателства в друго висящо производство или върху ценните книжа и вещите са извършени обезпечения, или е насочено принудително изпълнение по реда на ДОПК. И за тези действия се съставя протокол. Иззети или предадени оригинални документи или книжа или технически носители, освен когато подлежат на събиране като доказателства в друго висящо производство или върху ценните книжа и вещите са извършени обезпечения, или е насочено принудително изпълнение по реда на ДОПК не се връщат, ако лицето откаже да завери направените копия на книжа и документи или разпечатки от технически носител. Не се връщат вещи, притежаването на които е забранено. С тях се постъпва по реда, предвиден в съответните нормативни актове. Вещи, не потърсени в 12-месечен срок от влизането в сила на акта или наказателното постановление, се смятат за изоставени в полза на държавата. Отказът да се върнат вещите подлежи на обжалване по реда обжалване на постановление за налагане на обезпечителни мерки.

Данъчните субекти и лицата, които ги представляват са длъжни да изготвят и предоставят подписани от тях справки относно фактите и обстоятелствата от значение за изхода на производството. При поискване от орган по приходите субектът е длъжен да представи съставен на чужд език документ, придружен с точен превод на български език, извършен от заклет преводач. Последните се регистрират при МВнР. В случаите, когато документът не е представен с точен превод в определения срок, органът по приходите може да извърши превод за сметка на субекта, под формата на обществена поръчка. Като от датата на писменото искане за превод  до датата на представянето на превода срокът за завършване на съответното производство спира да тече.

В случай че ревизирано или проверявано лице откаже на органа по приходите или на публичния изпълнител да осигури достъп до подлежащ на контрол обект или откаже да представи книжа или други носители на информация, органите по приходите могат да поискат съдействие от органите на МВР, включително за извършване на претърсване или изземване по предвидения за това в НПК ред. Иззетите вещи, книжа или други носители на информация се предават от органите на МВР на органите по приходите с протокол и опис. Когато по реда на НПК са събрани доказателства, които имат значение за установяване на задължения за данъци, органите на МВР, прокуратурата или следствието осигуряват на органите по приходите достъп до тези доказателства и заверени копия от тях.

Претърсване и изземване от органите на полицията се допускат, ако при извършване на ревизия или проверка са налице данни, че в подлежащ на контрол обект се намират вещи, книжа или други носители на информация и при данни за укриване на факти и обстоятелства, свързани със:

         1.     задължения и отговорности за данъци

         2.     нарушения на данъчното законодателство

         3.     стоки с неустановен произход

По искане на органа по приходите ревизираното, съответно проверяваното лице, както и лицата, които го представляват, са длъжни да дадат писмени обяснения относно фактите и обстоятелствата от значение за съответното производство. Органът по приходите предупреждава писмено лицето за последиците от неизпълнението на това задължение,а именно в случай че изисканите писмени обяснения не бъдат представени в определения срок, органът по приходите може да приеме за доказани, съответно недоказани, фактите и обстоятелствата, за които не са дадени писмени обяснения, както и че може да бъде призовано пред съда при условията на чл. 114 от ГПК(лицето може да бъде призовано пред съда за да отговори на определени въпроси, които са от съществено значение за определяне на дадените му задължения).

Обезпечаване на доказателствата – Тези действия могат да се предприемат от органа по приходите, както в производството по извършване на проверка, така и в ревизионното производство. Предприемането на тези действия е въпрос на преценка от страна на административния орган, но във всички случаи мотивът е, че може да се затрудни събирането на съответните доказателства. При предприемането на тези действия, органа по приходите е длъжен да вземе необходимите технически мерки за запазване автентичността на копираната информация. Обезпечаването на информацията се извършва чрез:

         1.     опис

         2.     изземване чрез опис на ценни книжа, вещи, документи и други носители на информация от и на технически носители, даващи възможност за възпроизвеждането и

         3.     запечатване на обект или част от обект за 48 часа. Необходимо условие е в запечатания обект да има подлежащи на обезпечаване доказателства и да е невъзможно своевременно извършване на опис или изземване с опис. ДОПК не конкретизира случаите на тези не възможности, но явно те ще са на лице, когато не е оказано съдействие от страна на лицата, по отношение на които се извършва описа или изземване с опис.

И в 3-те случая на органа по приходите прави протокол, екземпляр от които се предоставя на лицето. Удължаването на 48 часовият срок за запечатване може да стане само с определение на РС по местонахождение на обекта и писмено искане от органа по приходите(условията са кумулативно дадени). Искането на органа по приходите следва да е дадено преди изтичането на 48 часов срок. РС се произнася по искането в дена на постъпването му, в закрито заседание с определение. Определението съдържа и срок за запечатването. То не подлежи на обжалване.

Запечатването се смята за прекратено:

         1.     когато е изтекъл 48 часовият срок и органа по приходите не е поискал удължаването му

         2.     когато до изтичане на 48 часовият срок, РС не е разрешил удължаването на срока

         3.     когато е изтекъл и удълженият от РС срок

С оглед гарантирането на правата на лицата в ДОПК е уредена и възможност за обжалване на действията за обезпечаване на доказателствата. Обжалването се осъществява чрез жалба, която се подава пред компетентния териториален директор по местонахождение на обекта. Директора се произнася с мотивирано решение в 1-дневен срок  от постъпването на жалбата. Той може:

         1.     да уважи жалбата и да разпореди преустановяване на обжалваните действия в срок, задължителен за органа по приходите

         2.     да отхвърли жалбата

Жалбоподателят се уведомява в деня на издаване на решението. При не произнасяне на териториалния директор или при отхвърляне на жалбата лицето може да обжалва действията по обезпечаване на доказателства по съдебен ред пред ОС по местонахождение на териториалната дирекция. ОС се произнася с определение в 7-дневен срок и то не подлежи на обжалване.

Други способи за събиране на доказателства по ДОПК са:

         1.     Насрещна проверка - При започнало производство по ДОПК органът по приходите може да извърши насрещна проверка за установяване на отделни факти и обстоятелства, свързани с лице, което не е страна в съответното производство. При насрещната проверка не се установяват задължения и отговорности за данъци на проверяваното лице. За извършването на тази проверка органът по приходите съставя протокол, екземпляр от които се връчва на проверяваното лице, а при ревизия протоколът се връчва заедно с ревизионния доклад. Органът по приходите може да отправи писмено искане за извършване на насрещна проверка до:

    1.1. компетентната териториална дирекция

    1.2. териториалната дирекция по местонахождението на поделение, обект или дейност на субекта

    1.3.териториалната дирекция по местонахождението на имоти или други имущества на субекта, както и на други обстоятелства от значение за извършването и

При извършване на насрещната проверка органът по приходите може да изисква писмени обяснения от проверяваните субекти по реда на ДОПК.

         2.     Проверка по делегация - При необходимост да се установят факти и обстоятелства, свързани с дейността на субекта, на негово поделение, обект, дейност или имущество на територията на друга териториална дирекция органът по приходите може да отправи писмено искане до съответната териториална дирекция за извършване на проверка по делегация.

         3.     Доказателства, събрани от други контролни органи(органи на Агенцията за държавен вътрешно-финансов контрол, митнически органи и други) - При извършването на ревизия или проверка органът по приходите, който я извършва, може да поиска писмено от други контролни органи извършването на действия с оглед събиране на доказателства за установяване на задължения или административнонаказателна отговорност.

Вещи при проверявани лица - Лице, което извършва или предлага извършването на сделки с вещи или права, или държи вещи в подлежащ на контрол обект, включително като залогоприемател, за целите на данъчното облагане в съответното производство се приема, че това лице е собственик на вещите, съответно на правата, до доказване на противното. Когато цената на вещите или правата е определена в нормативен акт, тя се приема за тяхна пазарна цена.

Относно правото на достъп до указанията на данъчната администрация по прилагането на законите, адресирани до конкретен данъчен субект. Възможност за коригиране на подадена данъчна декларация. Доказателствена сила на информацията, съдържаща се в протоколите от извършени насрещни проверки.

На основание чл.237, ал.1, т.2 се дават следните задължителни указания за работата на данъчната администрация с оглед създаването на единна практика и унифициране на дейността на данъчната администрация по тълкуването и прилагането на следните разпоредби от Данъчно-процесуалния кодекс (ДПК).

Относно чл.12 от ДПК във връзка със Закона за достъп до обществена информация

Конституционно признатото право на информация, неговото гарантиране и упражняване е уредено със Закона за достъп до обществена информация (ДВ, бр. 55 от 2000 г.).

В чл.2, ал.1 от същия е дадено определение на понятието обществена информация, като е посочено, че по смисъла на този закон това е "всяка информация, свързана с обществения живот в Република България и даваща възможност на гражданите да си съставят собствено мнение относно дейността на задължените по закона субекти". От тази гледна точка указанията, които дава данъчната администрация по прилагането на закона до конкретен данъчен субект, са обществена информация, която при поискване следва да бъде предоставена на всеки друг данъчен субект. В случай че в писмото до лицето се съдържат данни, представляващи служебна тайна по смисъла на §1, т.1 от допълнителните разпоредби на ДПК, данъчният орган трябва да предостави исканата информация в такъв обем и по такъв начин, че да не се засягат лични данни за трети лица, неучастващи в административното производство.

В същия смисъл е и Решение № 6017 от 21.06.2002 г. на ВАС.

Относно корекции на подадени декларации по чл.61 ДПК

Корекции на подадени данъчни декларации се извършват съгласно реда, установен от чл.61 ДПК.

Могат да се правят промени в декларираните данни и обстоятелства, но тези промени трябва да са такива, че да влияят на размера на данъка в посока на увеличение или намаление, а не и на неговата дължимост въобще.

Причината е, че с подаването на данъчната декларация данъчното задължение вече е възникнало.

Относно извършване на насрещни проверки, доказателства и доказателствени средства

Чл.67, ал.3 ДПК

В хода на данъчната ревизия данъчният орган може да извършва насрещни проверки. При извършването на насрещните проверки могат да се използват налични в досието на проверявания субект документи, в това число и съставени вече протоколи за извършени действия и констатации на данъчните органи.

Когато в данъчното досие на проверявания субект са налични такива протоколи, констатиращи трайни факти и обстоятелства, включително и относно ненамирането на данъчен адрес, е допустимо проверяващият орган да не извършва повторно осъществени вече при предходна проверка действия, а следва да приобщи доказателствата към настоящата проверка.

В този случай следва да се разграничават две хипотези.

Първата е извършване на насрещна проверка от данъчен орган по искане на ревизиращия екип, като доказателствените средства, налични в данъчното досие на проверявания субект, се приобщават към протокола за извършената насрещна проверка.

Втората хипотеза е на приобщаване на налични доказателствени средства от данъчния орган, извършващ ревизията, като тези доказателствени средства, намиращи се в териториалната данъчна дирекция, чиито органи извършват ревизията, могат да бъдат протоколи за извършени проверки спрямо други данъчни субекти.

В този случай не е необходимо изпращането на искане за насрещна проверка до териториалната данъчна дирекция по регистрацията на другия данъчен субект, а е достатъчно приобщаването на доказателствените средства към вече събраните в хода на данъчната ревизия, като за това действие на данъчния орган не е необходимо да се съставя нарочен протокол. Приобщените доказателствени средства имат самостоятелно значение.

Когато насрещната проверка се ограничава само до изследване на налични в данъчното досие на субекта доказателствени средства и се базира на тях, не е необходимо екземпляр от протокола за извършената насрещна проверка да се предоставя на данъчния субект. Предоставянето на протокола за извършената насрещна проверка има своето значение само в случаите, когато проверката се насочи спрямо данъчния субект и протече при него, като в случая следва да се прави отграничение между предоставянето на протокола, визирано в чл.67, ал.3 , и връчването по общия ред, т.е. следва да се прави ясно отграничение между връчването по общия ред и "предоставянето" по реда на чл.67, ал.3.

Втората хипотеза явно се отнася до случаите на извършване на насрещна проверка "при другия данъчен субект", т.е. когато тя фактически се извършва при него и му се предоставя протокол, като не е необходимо да се извършват действия по връчването на протокола по общия ред. Когато обаче проверката се извършва по налични данни в данъчното досие, не следва и не е нужно протокол да се предоставя на данъчния субект.

Поддържа се становището, че следва при връчването на протоколите, съставени по реда на чл.102 , стриктно да се изследва дали извършените действия на данъчния орган засягат пряко права и законни интереси, или създават задължения за данъчния субект. Само тогава има засегнато лице, на което да се връчват протоколите.

Последните са такива обективиращи действия на данъчния орган, с които пряко се засягат правата и законните интереси на лицето или се създават задължения за него - такива са например протоколите за регистрация по ЗДДС или за дерегистрация и други подобни.

С оглед на процесуална икономия и бързина при осъществяването на процеса по издаване на данъчните актове следва в пълна степен да се използват наличните вече доказателствени средства, за да се постигне максимална ефективност на работата на данъчната администрация.

Протоколите за действия на данъчните органи, които не са изготвени при условията и по реда на ДПК, не се ползват с доказателствена сила и не са годно доказателствено средство. При констатирането на такова обстоятелство данъчният орган, извършващ ревизията, изследва до каква степен порокът на изготвения протокол би засегнал материалната законосъобразност на данъчния ревизионен акт.

 

Лични застраховки

Предмет на задължението на застрахователя е застрахователната сума, която няма обезщетителен характер, т.е. не е обезщетение за претърпени вреди. Вземането за застрахователната сума не може да е предмет на принудително изпълнение от кредиторите на застрахования, а и самият застраховател няма иск за реално изпълнение на задължението за изплащане на застрахователната премия.

Рискове – характерно е, че при личните застраховки важи правилото за универсалния риск – покриват се най-различни рискове, които могат да доведат до смърт или до злополука. Има рискове, които застрахователят не покрива.

 Застрахователят се освобождава от задълженията си по договора, ако:

 1. преди да е изтекла една година от сключването на договора, застрахованият умишлено се самоубие;

 2. нараняването, увреждането на телесната цялост, изгубването на работоспособността или смъртта последва при извършване на престъпление от общ характер от застрахования;

 3. смъртта е настъпила при изпълнение на смъртна присъда;

4. смъртта е настъпила при война или военни действия, освен ако е уговорено друго.

Тъй като застраховките “живот” и “злополука” са със спестовен характер ако премиите са платени поне за 2 пълни години, застрахователят дължи на наследниците или на 3тото ползващо се лице премийния резерв. Премиен резерв е част от застрахователната сума, която има спестовен характер.

Личният характер на застраховката е основание за забрана на принудително изпълнение от страна на застрахователя за застрахователната премия. В такъв случай застрахователя трябва да покани писмено застрахования да плати премията в срок, който не може да е по-малък от 1месец от получаване на поканата. Ако пак застрахования не плати застрахователя може да развали договора. Ако премията не е платена за срок от 2 години, застрахователя може да намали застрахователното обезщетение до откупната стойност (премийната резерва).

 

4) Застраховка върху чужд живот или чужда телесна цялост. Предмет на този договор е живота или телесната цялост на лице различно от застрахования. Тъй като се смята, че това в известна степен е неморално, законът изисква писмено съгласие на 3тото лице за действие на договора. Съгласие не е необходимо, когато става дума за съпруг, възходящ или низходящ. Поради неморалност, рискът смърт на малолетен или на недееспособно лице не може да се покрива с такава застраховка и ако се сключи тя е нищожна. При настъпването на такова събитие застрахованият е длъжен да получи премията. Ако застрахованият почине преди 3тото лице договорът се прекратява, а наследниците на застрахования могат да получат премийния резерв ако премии са плащани поне 2 години (диспозитивно правило). Ако след сключването на договора 3тото лице се противопостави писмено, застрахователя е длъжен да прекрати договора (независимо от първоначалното съгласие на лицето).

 

ДОГОВОР ЗА ДАРЕНИЕ

 

Предмет на дарение може да бъде всякакъв вид собственост. Задължително е обаче тя да съществува реално.

 

С договора за дарение дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно имот на дарения и той трябва да приеме новата си собственост. Без това условие договорът е недействителен.

 

За да бъде валиден договорът за дарение, той трябва да е сключен в нотариална форма. Само дадено обещание за дарение не произвежда действие. Нищожна е сделката и за бъдещо имущество, дарение под невъзможни условия или тежести или когато мотивът за неговото извършване “противоречи на закона или на добрите нрави”.

 

При договорите за дарение правното основание се покрива с мотива, за разлика от другите договори.

 

При дарение на недвижим имот се изготвя нотариален акт, към който се прилага акт за собствеността на дарителя, скица на имота, удостоверение за данъчната му оценка. Дарственият акт подлежи на вписване.

 

Дарение може да се направи в полза на всяко физическо или юридическо лице. Може да се направи и в полза на държавата. Трябва да се знае, че държавата не прави дарение.

 

Дарението на имот е най-често срещаният договор за прехвърляне на собствеността между близки роднини, деца и съпрузи. Предимството е, че таксите са значително по-ниски, отколкото при продажба или от данък наследство, когато преживе имотът не е бил прехвърлен.

 

Страните по договор за дарение, трябва да бъдат дееспособни. Не могат да правят дарение хора, които са поставени под пълно или частично запрещение. Те могат да даряват само с разрешение на Районния съд при очевидна полза за тях. Малолетните и напълно недееспособните участват в договора чрез законните си предствители.

 

Често се задава въпросът: Може ли да се извърши дарение, ако имотът не е придобит по време на брака и е лична собственост на един от сърузите, но в същото време е и семейно жилище? Да, може, но е необходимо изричното съгласие на другия съпруг, изразено в нотариално заверена декларация, или с лично участие в сделката, вписано

 

в нотариалния акт.

 

Иск за възстановяване на запазена част, накърнена с дарение, се погасява с изтичане на 5-годишен срок, считан от откриването на наследството до смъртта на дарителя (чл. 30, ал. 1, от Закона за наследството). Право на такъв иск имат низходящите, родителите или съпруга на дарителя.

ПОЖИЗНЕНО ПОЛЗВАНЕ НА ИМОТ ПРИ ДАРЕНИЕ

Дарителят на недвижим имот  съгласно закона може да бъде ползвател, когато запази за себе си или за друго лице (напр. за своя съпруг или дете) правото да обитава безвъзмездно прехвърления имот за определен срок или до живот. Това се записва в нотариалния акт. Обикновено родителите си запазват пожизнено правото на ползване върху определена част или върху целия дарен имот. Така интересите им са защитени, в случай, че децата им решат да продадат дареното им жилище.

 

Запазеното право на ползване не зависи от това кой е собственик на имота. Това означава, че ако имотът бъде продаден, подарен или наследен от някого, ползвателят запазва правото си да живее в него, без да плаща наем на новия собственик, независимо какъв е той - роднина или напълно непознат човек. Новият собственик няма законово право да го изгони от имота.

 

Практиката показва, че трудно може да се продаде, замени или дари имот, в който има пожизнен ползвател. Почти не се намира желаещ да придобие жилище, заедно с обитател в него. За да се освободи имота от ползвателя, той (ползвателят) трябва да се откаже от правото си на ползване. Това става лично с нотариално заверена декларация, която се вписва в нотариалната служба по местонахождението на имота. Правото на ползване се прекратява автоматично със смъртта на ползвателя.

 

След като имотът е подарен при запазено право на ползване и нотариалният акт е вписан в съда, в двумесечен срок се подава данъчна декларация, подписана от дарения собственик, и от запазилия си правото на ползване дарител. Данъчната партида се сменя на името на новия собственик, но данъчно задължен е ползвателят, който плаща данък сгради и такси смет.

ПРИЗНАВАНЕ НА ДАРЕНИЕТО ЗА ДАНЪЧНО ОБЛЕКЧЕНИЕ

Данъчно облекчение се ползва, когато дарението е само  за: образователни и здравни заведения на бюджетна издръжка; организации с благотворителни, социални, природозащитни, здравни, културни, спортни и научно-изследователски цели; инвалиди и пострадали от природни бедствия; болни деца и сираци; финансиране на регистрирани в страната вероизповедания; опазване на исторически и културни паметници; подпомагане на общините и др.залегнали в закона  

 

За данъчни цели се признава размер на дарението до 5% от положителния финансов резултат преди данъчното преобразуване. За облагащите се по Закона за корпоративното подоходно облагане то трябва да е направено от капиталовите резерви. Облагащите се по Закона за облагане на доходите на физически лица ползват облекчение след намаляването на дохода за дейността и направените социални и други осигуровки.

Уеб сайт в alle.bg